Защо казвам това? Защото в следващите две или три години много модели, с които сме свикнали да мислим в 90-те години, изведнъж ще се окажат неработещи. Мисленето в категориите на 90-те само обърква в настоящия момент. Опозицията демокрация-авторитаризъм не помага да разберем как функционира режимът в Русия, не помага да разберем колко стабилен в действителност е този режим и защо руското общество не иска или не може да предложи алтернатива. Ние знаем какво Русия не е. Тя не е свободна и демократична страна, но тя не е и издание на СССР в меки корици. Ако искаме да разберем режима в Москва, не е достатъчно да знаем, че Путин е бивш служител на КГБ, а трябва да се опитаме да разберем опита на Путиновото поколение, което в средата на своята кариера преживя разпада на Съветския съюз и което е парализирано от провала и на демокрацията, и на авторитаризма като инструмент за модернизация и съхраняване на руската държава. Това поколение има ужасяващо чувство за несигурност и непрекъснатата заплаха най-добре обяснява растящата агресивност във външната политика на Москва. Всяко падане на цените на нефта се изживява в Кремъл като екзистенциална заплаха за самото съществуване на Русия.
Днес е модно да се сравняват Китай и Русия, да се противопоставя прагматизмът на Пекин на агресивността на Москва, но това, което отличава Китай от Русия като участници в международната политика, не е, че китайският режим е по-либерален или че китайската култура е по-демократична. Това, което ги отличава, е участието им в разделението на труда, но също усещането на Китай, че времето работи за него, и усещането на Русия, че времето работи срещу интересите на Москва. За Китай годините след края на Студената война бяха край на „века на унижението‛, за Русия 90-те години бяха векът на унижението, концентриран в едно десетилетие. ra.bg/article.php?id=15151