За българския фашизъм и антифашизъм

[разведчик]

Относно спора за това имало ли е фашизъм в България?


Известно е, че нашата историческа наука до 10 ноември 1989 година се придържаше към виждането за това, че на 9 юни 1923 година се установява фашистки режим. По този начин и народният бунт през септември същата година е разглеждан като първо в света антифашистко въстание.

Днес не са малко онези неофициални и даже официални фактори, които публично поставят под съмнение фашисткия характер на режима не само през 1923 година, но въобше през целия период до 9.ІХ.1944 година
Най-острата дефиниция, която се използва по отношение на този режим е той да е наричан просто „авторитарна власт”.

Що се отнася до самото Септемврийско въстание, то се третира като инсинуирано от Коминтерна. По този начин не просто се поставя под съмнение неговата „легитимност”, поради това, че то е, видите ли, плод на външна намеса. Нещо повече, на него му се вменява престъпен характер, а най-вече такъв се приписва на ръководната сила на това въстание – БКП(т.с.). Към подобни тези за нефашисткия характер на режима, най-малко в един период до началото на 40-те години, се придържат даже някои т.нар. „леви” дейци и изследователи.

Според нас не може да отмине с мълчание спора за това имало ли е фашизъм в България. Нека да се опитаме да изкажем скромното си мнение по въпроса. Първо да почнем с разбирането за това що е фашизъм и имал ли е той почва у нас? В тази област съществуват различни определения.Широко известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй”.

Но за да не се смята, че в разглеждането и оценката на явлението „фашизъм” изхождаме от определени убеждения и по този начин да ни обвинят в съответни предубеждения, ще използваме друга дефиниция. Последната е дадена в една известна, да не кажем най-масовата и популярна американска енциклопедия “The Concise Columbia Encyclopedia”, издадена от Columbia University Press, New York, 1983.

Според тази енциклопедия фашизмът се определя като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците(курсив мой – Н.С.) фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.

Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини и която управлява Италия от 1922 год. до разгрома на страната във Втората Световна война.По-късно терминът е използван и от други десни движения такива като НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗМА в Германия и режима на ФРАНКО в Испания”(цит. по гореуказания източник, с.283, заглавните букви са използвани в оригинала)

Като изхождаме от подобни определения да се опитаме заедно с теб, Читателю, да помислим имало ли е фашизъм у нас и кога е началото на установяване на фашисткия режим в България? Ще тръгнем от това, че даденото определение фиксира едно зряло обществено състояние. Но постигането на това състояние е процес, който при това е общоевропейски, да не кажем световен. Безспорно през 1923 година процесът е едва в началото в европейски и световен план. Затова е излишно да търсим в него пълния набор от чертите, характеризиращи зрелите му форми.

От друга страна не бива да се забравя, че тогавашният българският капитализъм е неразвит, доиндустриален тип общество. Тези му особености не могат да не оказват въздействие върху политическите форми на фашизация в нашата страна. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Наред с това ще припомним, че както това се отбелязва от различни изследователи, „фашизмът играе ролята на превантивна сила, на превантивна контрареволюция”. Казано по друг начин това е режим „извикан” от мощни икономически интереси на определени най-едри буржоазни слоеве за да предотвратява евентуален бъдещ революционен момент далеч преди да е настъпила революционна ситуация.

Доколко това е истина за България при неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси? Тук ще припомним още веднъж факта на т.нар. „цивилизационно противоречие”. На практика обществото в една своя значителна част е разбрало, т.е. в някакви форми и по конкретни начини се е проникнало със съзнанието, че създаденият във времето „елит” и поддържаната от него система на политическа власт, изразяваща определени икономически интереси на дадени социални класи, пречи, спира, връща назад развитието на страната. Именно това съзнание, въпреки относителната социално-икономическа незрялост, създава възможността за възникване на революционни промени, т.е. осъществяване на дълбоки и качествени изменения в системата на политическа и социално-икономическа власт. Именно такава е обстановката у нас в началото на 20-те години.

Уплашени от възможността за една, макар и осъществявана по демократичен начин от правителството на Стамболийски евентуална смяна на своята доминация над обществото, определени политически кръгове, изразяващи известни ни социално-икономически интереси, т.е. интересите най-.вече на едрата буржоазия, нанасят своя превантивен удар на 9 юни 1923 година. Казано по друг начин постъпват по фашистки. Да, те нямат пълния „фашистки набор характеристики”. Но даже Мусолини, пък и Хитлер не ги е имал в един първоначален период. Световната наука за обществото отдавна е отбелязала факта на различие между „фашизма-движение” и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.

За една политическа сила, структура и режим се съди преди всичко по политическото поведение. И ако тя се „държи” фашистки, т.е. изразява интересите на една макар и недоразвита, но все пак буржоазна олигархия, като при това е готова в защитата на тези интереси, да използва цял набор терористични действия, какво е тя освен една или друга форма на фашизъм?

И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.

Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива. И за да не сме голословни ще цитираме няколко цифри. Страхуваме се, че днес за младите поколения тези неща са почти неизвестни и затова е нужно да се припомнят именно конкретните факти и цифри.

Така например само в т.нар. „септемврийски погром” загиват както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”.

Още по-страшни форми взема държавният терор, т.е. обявената от монархо-фашизма Гражданска война срещу собствения си народ, в периода 1 март 1941 година - 9 септември 1944 година. Без съд и присъда са убити 29 210 души, от които 20 070 ятаци и помагачи и 9 140 партизани. Изгорени са 2 139 къщи. Зверствата стигат дотам, че тяхна жертва падат невинни и невръстни деца, както става например в с. Ястребино.

По силата на Закона за защита на нацията 11 392 граждани от еврейски произход от т.нар. „нови земи” в Западна Тракия и Вардарска Македония са депортирани в нацистките лагери на смъртта. От тях след войната остават живи само една минимална част.В старите предели на България 50 000 граждани от еврейски произход са интернирани извън родните места и са принудени да изпитат всички прелести на това да бъдат „граждани втора категория”. Общо в страната действат 261 затвора и 22 концлагера.

Българският монархо-фашизъм има даже неблагоразумието и авантюризма да включи България във Втората Световна война на страната на Тройния съюз. И тази фатална стъпка е предприета въпреки предложенията и предупрежденията на представителите на основните сили, формирали след време Антифашистката коалиция, България да остане неутрална. Например през ноември 1940 год. заместник комисарят на СССР по външните работи А. Соболев посещава страната ни, при което посещение прави предложение България да се въздържи от встъпване в Тройния съюз.

С предупреждения по този повод излиза и Н.Рендел, пълномощен министър на Великобритания в София, който при среща с тогавашния министър-председател Богдан Филов през март 1941 година предава думите на премиера на страната У. Чърчил, че за тази си постъпка, т.е. встъпването в Тройния съюз, България ще бъде жестоко наказана след войната. Даже президентът на САЩ Ф.Д.Рузвелт праща личния си пратеник У. Донован за да предаде предложението му нашата страна да остане неутрална. Но всуе...

Цялата политика на монархо-фашизма изправя България в средата на 40-те години на ХХ век пред угрозата от Трета национална катастрофа, от която страната ни се измъква на косъм... И не е ли кощунство да се говори след всичко споменато по-горе, че в страната не е имало фашизъм?!!!

Антифашистката борба и формирането на новия солидаризъм

Нека да погледнем нещата и от другата страна. От страната на тези, които се вдигат на борба срещу системата. Ще започнем със Септемврийското въстание и най-вече с щекотливия въпрос за връзката му с Коминтерна. Тази връзка е безспорна. Ала тук няма да коментираме политиката на Коминтерна по това време. Но не поради това, че тя не е важна, а поради факта, че нас в случая ни интересуват два по-основни въпроса: А именно дали „командата” от Коминтерна е първопричината и повода за това българските селяни, а също така работници, да се вдигнат с оръжие на въстание? И вторият въпрос е „делигитимира” ли тази връзка борбата и саможертвата на септемврийци?

Да започнем с първия въпрос. За връзката с Коминтерна са знаели само тясна група ръководители на въстанието. Никаква заповед „отгоре”, от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. Ако липсва конкретната ситуация, създадена от политическите събития и цялостната обществена атмосфера. А тук конкретната причина е повече от „очевадна”. Тя е в наглото с преврат вземане на властта на 9 юни 1923 година. Тогава Юнското въстание, като една пряка и непосредствена реакция на земеделци и комунисти, е смачкано от добре подготвените превратаджии.

Но „смачкването” на Юнското въстание не снема общественото напрежение. Нещо повече. В дните и месеците протекли непосредствено след 9 юни 1923 година настъпва още по-ясно осъзнаването на станалото насилие. Насилие, което потъпква надеждата на стотици хиляди българи за подобряване ако не на собственото битие, поне на това на децата им в някакво обозримо бъдеще. Смазано е и елементарното чувство за някаква човешка и божия справедливост. Случайно ли е, например, участието на под Андрей във въстанието...

А не бива да се забравя, че тези, които се вдигат на въстание не са какви и да е хора. В своето мнозинство те са минали през огън и вода в една, две, а даже и три войни – Първа Балканска, Втора Балканска или както още я наричаме Междусъюзническа, а най-вече Първа Световна война. Те са гнили по окопите, те са стреляли и са били обстрелвани. Те знаят цената на живота, тъй като знаят какво е това смърт. Това са мъже-камък. Веднъж те са видели какво представляват превратаджиите, защото именно такива като деветоюнските превратаджии са насочвали оръжията на германците по Войнишкия бунт из Владайското дефиле през 1918 година. Тогава Владайската река потича червена от пролялата се войнишка кръв. И идва един момент, когато народът казва „Стига!!!” Този момент настъпва през септември 1923 година...

Така че въпреки „командата” от Коминтерна въстанието си е наше, въстанието е българско, породено от противоречията на българското общество. Първопричината не е коминтерновската „заповед” за въстание, а фашисткият преврат на 9 юни 1923 година, дал началото на Гражданската война, на която въстанието е една от битките. Всякакви други тълкувания са просто изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологическо, а не историческо обяснение на събитията.

Естествено може да си зададем въпроса ами ако го нямаше решението на Коминтерна щеше ли да има въстаниеи? Но дайте да не „гадаем на боб”. Историята не познава условно наклонение. Тя е такава, каквато е...

Не бива да забравяме, обаче и друго. Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и неуспял опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти,. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата на фашизма и антифашизма. Борба, за която няма спор в цял свят, кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой от другата страна. И в тази борба българските септемврийци паднаха първата жертва...

Е, питаме ние, може ли да се говори за „нелигитимност” на Септемврийското въстание през 1923 година?! И кой, погледнато от общочовешка гледна точка движи историята в този страшен момент на българската съдба. Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и кървави шпицкоманджии, а точно обратното... Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба... Именно те бяха оръдието на историята...

Жалко, много жалко за тяхната смърт. И ние можем да кажем това и сега, повече от 80 години след въстанието. Не, те не загинаха мърцина, както сълзливо и подло се опитват някои днес да утвърждават. Защото те го казват за да отрекат тяхната саможертва.Тук ще припомним думите на Назъм Хикмет „Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как ще ще изгрее светлината в света”.Тази саможертва не бе безмислена. Тя, както показаха сетнешните събития, имаше гигантски исторически смисъл и значение. Определено още през 1923 година започна формирането на нов солидаризъм. Старият, изграден в резултат на национално-освободителните борби вече бе напълно „изтрит” от фашизма. Тази нова вълна на солидаризъм особено укрепна през първата половина на 40-те години. Този солидаризъм прехвърляше границите на отделните класи, макар че имаше своето класово ядро.

Той сформира една неизразима с формалния език на официалните обществени науки атмосфера на вяра в правотата на своето дело, на съпричастие и жертвоготовност. Атмосфера, която може да бъде предадена най-вярно с езика на художественото слово, а най-вече на поезията. И ние я откриваме – в стиховете на Гео Милев, на Никола Вапцаров и на редица други поети... Тази атмосфера на солидаризъм раждаше примерите на героични дела.Раждаше случаите, когато шестнадесетгодишни ученички демонстрираха такава твърдост, от която трепваха полицейските и жандармерийски мъжаги...

В този смисъл саможертвата на падналите в борбата срещу фашизма съвсем не бе безмислена. Смисълът бе във факта, че на базата на създалия се солидаризъм, чрез антифашистката борба се формираха вътрешните условия за осъществяването на прогресивен исторически процес – в дадения случай преодоляването на фашизма.

Това преодоляване на фашизма в България, обаче, поради редица геополитически, но също така и вътрешни условия, придоби специфичен характер. Ако, например, в Западна Европа това преодоляване се осъществи в рамките на текущата формационна структура - капитализма, у нас то надхвърли формационните граници на капитализма. Тръгна се по нов път, който се стараеше да реши и противоречието на изключителното изоставане на България в производствено-технологически план, т.е. стремеше се да я индустриализира, да я доведе до онова равнище на цивилизованост, което светът беше вече постигнал Но което българският капитализъм от Освобождението до 1944 година не успя, не можеше, а и не искаше да осъществи, тъй като на практика не си постави тази цел.

Погледнато от такава позиция саможертвата на падналите в борбата антифашисти имаше своята стойност, далеч надхвърляща рамките на антифашистката борба. Създаденият чрез тяхната жертва солидаризъм се превърна в духовното ядро на процеса на строителство на новото общество, което за дадения исторически момент даде силен тласък на прогресивно развитие, както в материалната, така и в духовната области.

9.ІХ.1944 година - денят на прелома. Имаше ли позитивна алтернатива?

Девети септември 1944 година несъмнено е преломна дата в историята на хилядолетната ни Родина. Днес тази дата е оценявана абсолютно противоречиво. Именно тази крайно противоречива оценка ни кара да се опитаме и ние да изразим своето мнение. Естествено не е възможно и не си поставяме за задача да разглеждаме всички оценки, критики и отрицания на този ден.

Но това, което може да се каже съвсем определено е, че 9.ІХ.1944 година е многозначна дата. Тя като във фокус събира както световни тенденции, така и верига от чисто български събития. Затова нека да се опитаме да навлезем във фокуса на този „пъзел” за да може да си изградим едно повече или по-малко меродавно мнение за стойността на този преломен ден в българска история и съдба.

Нека да започнем с това, че от една страна 9.ІХ.1944 година е изразител на една световна тенденция, чиято върховна дата е 9 май 1945 година. Става дума за борбата между фашизма и антифашизма. 9.ІХ.1944 година е фактически българският 9 май. Денят в който целият прогресивен свят празнуваше и празнува до ден днешен победата на своето „не” над средновековното варварство, облечено в есесовска униформа и въоръжено с едни от най-модерните оръжия на своето време.

Без да се отрича и умаловажава ролята и приносът на отделните съюзници в антихитлеристката коалиция, а най-вече на Великобритания и САЩ, трябва да кажем, че Денят на Победата стана най-вече възможен благодарение на великата саможертва на съветските народи и преди всичко на руския народ. Той бе осъществен в резултат на хиляди битки, сред които, обаче, се открояват с безпримерната храброст на Червената армия боевете при Москва и Сталинград, Курск и Берлин.

9.ІХ.1944 бе една малка битка, сравнен с размера на гигантските сражения на Втората световна война, която, обаче, стана част от многобройните малки и големи победи, осъществили Великия Ден на Победата – 9-ти май. И наличието на българско участие чрез 9.ІХ.1944 в този ден определено „умива лицата български” предвид срамното участие в съюза с хитлеризма.

В този смисъл крайните отрицатели на Деветосептемврийския прелом следва ясно да осъзнаят на каква позиция застават след като отхвърлят тази дата и свързаните с нея събития. И честно да си отговорят каква можеше да бъде и имаше ли алтернатива на 9.ІХ.1944 ? Може ли да бъде алтернатива тази, която беше подготвяна от някои политически кръгове вътре в България, а и извън нея – а имено, окупирането на страната ни от Турция с всички негативи от подобна ситуация.

Или може би това, което ни подсказва една фашизоидна личност с явно психически отклонения, вещаеща от екрана на една кабеларка, че страната ни определено е трябвала да остане „верна на Райха „допоследно”. И това „допоследно” нямаше ли да се окаже просто „последно” за България като държавност.

Известно е, че даже участието на страната ни в последната фаза на Втората Световна война на страната на антифашистката коалиция не попречи на Великобритания и САЩ да подкрепят исканията на наша съседна държава границата да бъде преместена на 90 км от София и 15 км от Пловдив + огромни за икономическото състояние на България по това време контрибуции. И нима именно това участие на България в антифашистката коалиция, като следствие от 9.ІХ.1944, не възпря една друга наша съседка - Югославия, също така пострадала от фашистка България, да се въздържи от териториални искания? И с какво щеше да се осъществи защитата на България, която бе направена от ръководството на Съветския съюз на мирните конференции, където се решаваше съдбата на следвоенния свят, включително и тази на България? И каква щеше да бъде българската съдба ако на везната на аргументите не присъстваше антифашистката борба в нашата страна, а най-вече присъствието на български войски в състава на Трети Украински фронт? Ако не бе тази навярно не толкова голяма, но единствено победоносна война на България през целия този трагичен ХХ век, напълно удачно наречена „Отечествена война”.

Нека всички тези крайно отрицатели покажат каква е алтернативата на „Девети”? И имаше ли някаква реална позитивна алтернатива на тази дата? Не, не, тук не става да се гледа на тази дата, както казват днес някои, „от комунистически позиции”.Този социален идеал ни е ценен, но в дадения момент, да излезем от неговите граници. И да погледнем от национални позции, от чисто български такива. От позициите на българската държавност и любов към Отечеството, която определено надхвърля класови и партийни различия.

Ако са достатъчно честни и почтени към историята и истината тези отрицатели ще трябва да признаят, че както и да го увъртат, такава позитивна алтернатива в онези условия нямаше и не можеше да има. Целият ход на действията на политическите сили, стоящи зад 9.ІХ.1944 – най-вече комунистите, а също така леви земеделци, звенари и някои други, както преди тази дата, така и след нея, показват, че именно тази дата и проектът, свързан с нея спасиха България от опасността да се гърчи в ужаса на Трета национална катастрофа или, не дай Боже, на цялостно изчезване като държавност.

Ако я нямаше саможертвата на партизанската борба, на онези хиляди комунисти, земеделци и просто честни безпартийни българи-патриоти, ако не бяха загиналите и живите при Страцин и Стражин, при Драва Соболч и т.н., събитията за България можеха да тръгнат в отчайваща за нея посока. Нима това вече не бе демонстрирано не веднъж, а цели два пъти по време на Първата и Втората национални катастрофи, причинени от Кобургската монархия и тогавашната политическа „класа”, доминирала страната ни.

Именно това ни дава правото да заявим, че от гледна точка на глобалните тенденции, доминиращи Европа и света в средата на 40-те години „проектът 9.ІХ.1944” (наричаме го така, защото това бе събитие и политическо действие, което съдържаше в себе си не просто взрив на народно негодувание от зверствата и ужасите на българския фашизъм, но и съвсем определена идея за бъдещето, за целите и средствата за тяхното достигане) просто нямаше позитивна алтернатива като прелом донесъл спасението на България. И не само че „9.ІХ.1944” нямаше позитивна алтернатива. Точно обратното - 9.ІХ.1944 стана единствено възможната позитивна алтернатива за България. „Девети септември” стана спасителния изход, който в онази сложна и страшна за българската съдба политическа обстановка, буквално в „без 5 минути до дванадесетия кобен час” успя да прекара страната ни през „Сцила и Харибда на историческия момент. „Девети септември” съумя да измъкне Отечеството ни от опасността на националната катастрофа и нещо повече, даже от угрозата на държавно-политическо небитие и най-вече да прехвърли мост към бъдещето.

И ако на някой не му харесва датата 9.ІХ.1944 да бъде наричана начало на Социалистическата революция, то нека да бъде да бъде наречена Ден на националното спасение и възраждане, което е еднакво вярно с първото.
Нако Стефанов
http://credo.superhosting.bg/~commuorg/ ... &Itemid=11

[velko]

боже господи, има много мъка на този свят, слез господи и се прибери версиите

[007]

боже господи, има много мъка на този свят, слез господи и се прибери версиите

Опасявам се, че Господ не е българин (въпреки уверенията на някои футболни коментатори) . Твърде дълго не си прибира конкретната вересия.

[Федорец Валерий]

Вечные кликуши!

По теме-то что-нибудь сказать в состоянии, не ?

Или вы тоже всё это время героически прятались по чуланам, а вот теперь-то словно наступил для вас момент истины ...

Ну так и скажИте. А то "ломаетесь", как дешёвые клоуны ?

[stifen]

развечиката и ...ец - да, да, был в болгарии фашизм, притом еще до его возникновения в италии. и девятое сентябрья - почище седьмое ноября будеть. а тепер выпейте свои пилюли и пусть бог вам поможеть.
а на нако стефанов и господь уже не в состоянии помочь!

[Федорец Валерий]

Когато хората, по-рано хич не използващи хилещи се смайлчета, внезапно започват да прекаляват с тях - ясно като божи ден - те не са сигурни в нещо...или пък в себе си...

Нищо ново под небето...

[007]

Когато хората, по-рано хич не използващи хилещи се смайлчета, внезапно започват да прекаляват с тях - ясно като божи ден - те не са сигурни в нещо...или пък в себе си...

Нищо ново под небето...

OFFTOPIC
Это по-русски "ясно как божий день", по-болгарски - "ясно като бял ден".

[разведчик]

Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и неуспял опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата на фашизма и антифашизма. Борба, за която няма спор в цял свят, кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой от другата страна.
И кой, погледнато от общочовешка гледна точка движи историята в този страшен момент на българската съдба. Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и кървави шпицкоманджии, а точно обратното... Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба... Именно те бяха оръдието на историята...

9.ІХ.1944 година - денят на прелома. Имаше ли позитивна алтернатива?

Нека да започнем с това, че от една страна 9.ІХ.1944 година е изразител на една световна тенденция, чиято върховна дата е 9 май 1945 година. Става дума за борбата между фашизма и антифашизма. 9.ІХ.1944 година е фактически българският 9 май. Денят в който целият прогресивен свят празнуваше и празнува до ден днешен победата на своето „не” над средновековното варварство, облечено в есесовска униформа и въоръжено с едни от най-модерните оръжия на своето време.

„Девети септември” съумя да измъкне Отечеството ни от опасността на националната катастрофа и нещо повече, даже от угрозата на държавно-политическо небитие и най-вече да прехвърли мост към бъдещето.

БЪЛГАРСКИТЕ ПРОГРЕСИВНИ ПИСАТЕЛИ ПРИВЕТСТВАХА НАРОДНАТА ПОБЕДА НА 9-ти СЕПТЕМВРИ
Апел на писателите от Отечествения фронт:
Повече от 30 години българският народ живя под издевателствата кървавите пристъпи на една реакционна клика, която за свои интереси продаваше народа на германския империализъм.

Десетки години всеки опит на българския народ да се измъкне от оковите на робството бе смазван със страшна жестокост – затворите и концлагерите се препълваха с десетки хиляди най-будни народни синове, а други бяха бесени и разстрелвани.

А откакто хитлеровите пълчища нападнаха Съветския съюз и разбраха нескриваната враждебност на нашия народ към тевтонското варварство, издевателствата на фашистката реакция в България се разрастваха до невероятно чудовищни размери. Побеснелият враг не жалеше вече нито сестра, нито стара майка, ни брат, ни баща.

Политическата и културна мисъл у нас бе задушена напълно. Невежи полицаи-цензори се нахвърлиха върху всяка проява на свободна мисъл. Пораженията, нанесени на художественото творчество, са неизмерими. България бе превърната в духовен затвор, гдето нямаше никакъв прозорец, никаква прозирка. Писателите на прогресивната мисъл у нас се пращаха в концентрационни лагери, по затворите, а някои от тях намериха смъртта си в тази жестока борба.

Ние, писателите комунисти и прогресивните писатели, винаги сме били близо до народа си и най-добре познаваме и неговия устрем към свобода и човешка култура.

Народната революция от девети септември срути стените на общонародния затвор и стана най-светлото събитие в новата политическа история на България. Разкрити са простори за творческа работа и пред нас. Днес вече ние можем свободно да изразим онова, което мислим и чувстваме, можем да станем истински представители и изразители на народната воля и на народните стремежи. Няма я тъпата фашистка цензура, която убиваше благородната човешка мисъл; няма го варварския полицейски ботуш, който потъпкваше всяка човечна проява. Народното негодувание, възглавявано от славните български въстаници, подпомогнато от народната българска армия и окриляно от освободителната Червена армия, помете фашисткия бандитизъм – най-варварския от варварските режими в родината ни. В дните на нашата неудържима радост ние се прекланяме пред свидните жертви, паднали в борбата и даваме клетва да продължим с всички сили делото на народното освобождение, изграждането на новата българска култура.

Мъже и жени на умствения труд, сплотете се около Отечествения фронт, принесете силите си за укрепване на народната власт!
Да живее Отечественият фронт!
Да живее свободната мисъл и свободното творчество!
Да живее българската армия!
Да живее Червената армия!
Вечна слава на борците, които проляха кръвта си в бой срещу фашизма!

П О Д П И С А Л И :
Христо Радевски, Елин Пелин, Павел Вежинов, Камен Зидаров, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Пантелей Зарев, Асен Босев, Сава Гановски, Георги Караславов, Младен Исаев, Ламар, Пантелей Матеев, Леда Милева, Людмил Стоянов, Крум Кюлявков, Николай Хрелков, Орлин Василев, Кр.Белев, Никола Ланков, Мария Грубешлиева, Гьончо Белев, Ангел Тодоров, Марко Марчевски, Борис Делчев, Иван Бурин, Лозан Стрелков, Иван Мартинов, Мицо Андонов, Николай Стайков, Тодор Генов, Славчо Васев, Иван Хаджийски, Иван Руж, Петър Славински,Атанас Смирнов, Крум Пенев, Крум Велков, Валери Петров, Крум Григоров, Димитър Чавдаров, Крум Вълков, Стоян Даскалов, Арманд Барух, Хаим Бенадов, Димитър Хаджиянев, Георги Пенджерков, Петко Тихолов, Петко Петков, Васил Александров, Иван Аржентински, Веселин Георгиев, Борис Светлинов.
В. „Литературен фронт” – бр.1 от 27 септември 1944г.

Вижте имената на писателите подписали апела! Сред тях са великаните на българската литература, най-достойните, най талантливите и прославени масйтори на художественото слово, духовните бащи на нацията.
Коментара е излишен.

[Федорец Валерий]

Действительно - аргумент!

Или всем эти выдающимся личностям Красная Армия успела воткнуть штык - ну, как степашке ? Сомневаюсь, однако...
-------------------------------------------------------------------------------------------

OFFTOPIC
Это по-русски "ясно как божий день", по-болгарски - "ясно като бял ден".

Спасибо, 007, поправка принимается...

[stifen]

Вижте имената на писателите подписали апела! Сред тях са великаните на българската литература, най-достойните, най талантливите и прославени масйтори на художественото слово, духовните бащи на нацията.
Коментара е излишен.

е па така си е. а неподписавших просто расстреляли - по-сталински, чего морочиться. то сега аслъ сме на туй дередже, щото христо радевски, ст.ц. даскалов и иже с ними бяха духовните бащи на народа. духовные , духовные , но майката ни разкатаха.

[Федорец Валерий]

а неподписавших просто расстреляли - по-сталински, чего морочиться.

Притянуто за уши .

КТО не подписал и КТО ЗА ЭТО был расстрелян?

[master7]

П О Д П И С А Л И :
Христо Радевски, Елин Пелин, Павел Вежинов, Камен Зидаров, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Пантелей Зарев, Асен Босев, Сава Гановски, Георги Караславов, Младен Исаев, Ламар, Пантелей Матеев, Леда Милева, Людмил Стоянов, Крум Кюлявков, Николай Хрелков, Орлин Василев, Кр.Белев, Никола Ланков, Мария Грубешлиева, Гьончо Белев, Ангел Тодоров, Марко Марчевски, Борис Делчев, Иван Бурин, Лозан Стрелков, Иван Мартинов, Мицо Андонов, Николай Стайков, Тодор Генов, Славчо Васев, Иван Хаджийски, Иван Руж, Петър Славински,Атанас Смирнов, Крум Пенев, Крум Велков, Валери Петров, Крум Григоров, Димитър Чавдаров, Крум Вълков, Стоян Даскалов, Арманд Барух, Хаим Бенадов, Димитър Хаджиянев, Георги Пенджерков, Петко Тихолов, Петко Петков, Васил Александров, Иван Аржентински, Веселин Георгиев, Борис Светлинов.
В. „Литературен фронт” – бр.1 от 27 септември 1944г.

Вижте имената на писателите подписали апела! Сред тях са великаните на българската литература, най-достойните, най талантливите и прославени масйтори на художественото слово, духовните бащи на нацията.
Коментара е излишен.

Виждам, виждам! Като изключим няколко имена, 3-4, виждам чапкъни и тук-там по някой хаирсъзин. СтеЦето беше еталон за даровитост, а овчарчето Калитко твой духовен идеал.

[разведчик]

а неподписавших просто расстреляли - по-сталински, чего морочиться.

Притянуто за уши .

КТО не подписал и КТО ЗА ЭТО был расстрелян?

убивали са да, само че не комунистите ,а фашистите. И не през 1944 а през 1925 . И не със съд и разстрел, а с мутренско-фашистки банди. Като например големите поети Сергей Румянцев и Гео Милев, уж безследно изченали , а всъщност удушени в полицията с тел. Леда Милева е дъщеря на Гео Милев, който дори е безпартиен, написал великата поема "Септември" посветена на антифашисткото въстание 1923. За това е осъден на 1 година , но понеже се осмелил да обжалва го привикват в полицията "за справка" , от където "безследно изчезва".
През септември 1944 всички нормални българи са подкрепяли ОФ, включително и Никола Петков ,който е един от основателите на антифашисткото ОФ . Същия когото днешните фашисти оплакват че комунистите го осъждат на смърт през 1947. А днешните сбъркани и неграмотни фашисти хем оплюват "9 септември", хем се правят на големи никола петковисти.
Ама и референдума от 1946 е спечелен с 92% от гласовете на БЪЛГАРСКИЯ НАРОД , поради което и Сащ сключват договор с правителството на ГЕОРГИ ДИМИТРОВ, а през 1947 държавния департамент на Сащ ратифицира договора с комунистическото правителство ,както и резултата от референдума.
Така че днешните фашисти са в изключително смешно положение, като изпаднали германци

[Федорец Валерий]

Да не говорим и за Никола Вапцаров...

Разведка, съжалявам, че не го пишете на руски - мнозина тук на форума не разбират български и Вашата интересна информация често остава без длъжното внимание ...

А тукашните мърши пък почти всички го владеят - как така се получи:roll: ?

Сигурно, в планините са го следвали, стискайки в ръцете си ръждясалите си боздугани и чакайки времето на жестокото отмъщение ...

[Stolyar]

Вот памятник погибшим односельчанам в одной небольшой болгарской деревушке:



6 человек погибли во время сентябрьского восстания, 4 человека погибли в 1945 г. в Югославии и Венгрии, один - председатель ТКЗС "был зверски убит врагами народа" - я так понимаю горянами.

И таких памятников по болгарским сёлам много расставлено.

Это я к тому, что отмахиваться от антифашистского движения, объявлять их всех коминтерновскими диверсантами, наверное неправильно.

[Алексей СПб]

Уважаемый Stolyar,
мне уже доводилось писать здесь, что общая беда пост-коммунистических стран Восточной Европы (Болгария - лишь типичный случай) состоит в том, что вина за коммунистическое прошлое выносится за скобки, вовне - в Москву, в Кремль, в Коминтерн и т.д. Культивируется символ безвинной жертвы злокозненных чужеземцев на фоне идеализации предвоенного состояния, типа Болгария якобы была самой развитой страной на Балканах, болгарский лев был замечательной валютой, страна процветала, демократия пышно развивалась, всё было тип-топ, если бы на не заброшенные из Москвы коммуняки.
Мое мнение: болгарский коммунизм - порождение болгарской почвы, эти всходы могли и не взойти, но Болгария в силу договорённостей между Сталиным и Черчиллем оказалась в советской зоне влияния, поэтому судьба ёё была предрешена. А вот Греция, несмотря на намного более сильное, чем в Болгарии, коммунистическо вооруженное движение, избежала коммунизма, ибо Сталин сдержал свое обещание не вмешиваться в греческие дела.

[stifen]

очень хорошо, г-н аспб, очень хорошо, только с вашим разрешением позволю себе некоторых замечаний:
1. слово "якобы" в первой половена поста кажеться мне лишним. все таки тогда статистика была очень точной и не врала в отличии от более поздной комуньякской.
2. болгарский комунизм, которыйв некоторых отношения хуже, чем российского большевизма - действительно порождение болгарского менталитета - богомилство и сиромахомилство - болгарские патенты - но его отровный цветок щедро орошалься золотым московским дождем - притом еще с 1919 -го года.
3. реально в болгарии компартия была очень активной - но никогда не пользовалась влиянием в стране и никогда не насчитывала более 2-3 тыс членов.
4. вина для установления большевсткого режима в болгарии надо разделить пополам между ссср и его западными союзниками - но чего сердиться - все страни действовали в пользу своего национального интересе - а западные союзники предали даже своего вернейшего созника в течении несколько столетий - польшу, из-за которые формально все это и заварилось. на что тогда могла надеяться болгария?.
5. в греции комунистические отряды елас были подавлени английской армией. (к слову).
6. а вы не заметили, что вторая часть вашего поста противоречить и даже опровергаeть первой!

[master7]

Вот памятник погибшим односельчанам в одной небольшой болгарской деревушке:



6 человек погибли во время сентябрьского восстания, 4 человека погибли в 1945 г. в Югославии и Венгрии, один - председатель ТКЗС "был зверски убит врагами народа" - я так понимаю горянами.

И таких памятников по болгарским сёлам много расставлено.

Понятие "много" значит больше один, тоесть весьма неопределенное. При Вашей упорностьи г-н Столяр, можете найти все, мы будем помагать. Так Вы можете узнать реальные масштабы антифашисткого движения.
Для нашу дискусию и один хватает, этот который Вы показали.
1. "6 человек погибли во время сентябрьского восстания" . Если ком.пропаганда называет мятеж "востание" к таму "антифашисткое" не значит, что было так.
Вы называете большевишкий переворот катастрофа для России(или что то подобное, не помню), а по своей сути мятеж 1923г. был подобен, но по приказ из СССР. Называть жертвы этого мятежа "антифашисты" можно только в компании "разведчиков".

2. "4 человека погибли в 1945 г. в Югославии и Венгрии" Они были солдаты и выполняли долг. Они давали клятву Царья и Отечество, а не комунизма, Ленина и Сталина.
3. "один - председатель ТКЗС "был зверски убит врагами народа" - я так понимаю горянами" Такие случаи были очень редкие. Если найдете еще один покажите. Вы пишете "И таких памятников по болгарским сёлам много расставлено" . Покажите еще один где "председатель ТКЗС "был зверски убит врагами народа" и мы все увидим сколько "много таких памятников по болгарским сёлам расставлено".
Когда создавали ТКЗС (колхозы) вряд ли в Болгарии еще встречались "горяни". Почему селяни убили этого председателя ТКЗС можно гадать. Вы вероятно не знаете о востание в Кулской околии против ТКЗС и как милиция и армия росстреливала население, особо в село Бойница.

Это я к тому, что отмахиваться от антифашистского движения, объявлять их всех коминтерновскими диверсантами, наверное неправильно.

Не все были коминтерновскими диверсантами, много были криминальные елементы, которые скрывались от закона.

[ROLLLEX]

Когато хората, по-рано хич не използващи хилещи се смайлчета, внезапно започват да прекаляват с тях - ясно като божи ден - те не са сигурни в нещо...или пък в себе си...

Нищо ново под небето...

OFFTOPIC
Это по-русски "ясно как божий день", по-болгарски - "ясно като бял ден".

Что, сейчас, когда нечего сказать по теме, все еще модно придираться к грамматическим и иным ошибкам в языке, который для человека не является родным? В этом случае, мы можем много чего предъявить противоположной стороне!

[Наблюдатель]

ФЛУД