Федорец Валерий писал(а):Уважаемые форумчане.
Никак не получается полной и ясной картинки - кто же они всё-таки такие - эти самые чорбаджИи
?
Първоначално (около 14-ти век) „чорбаджи” е военно звание и означава младши командир, младши офицер (командващ съединение с численост до взвод, по-рядко до рота) в турската армия. То се е отнасяло най-вече за младшите командири в личната гвардия на султана – еничарския корпус.*
Постепенно с разрастването на османската държава, обаче, с названието „чорбаджи” започват да се обозначават част от селските старейшини, иноверните първенци.** В завладените земи турците практикуват обособяването на „джемаати”, т.е. общности от отделни вероизповедания, в които неверниците следва да бъдат подходящо дискриминирани, за да се подчертае господстващото положение, превъзходството и самочувствието на правоверните и могъществото на техния Бог. Да, но тази дискриминация не може да бъде осъществявана без някаква форма на административна структура вътре в самите джемаати - нещо като административна трансмисия. Тази роля естествено се пада на по-авторитетни старейшини в християнските общности, които се превърнали в посредници между раята и тимариотите.***Те трябвало да гарантират осигуряването на поземления доход от тимара.*** Разбира се, с течение на времето поземления доход все повече започнал да се присвоява от частни лица, вместо да обслужва фиска. Заради прекомерната централизация, честите реформи и служебния характер на турската аристокрация,**** системни възможности за такова присвояване имала само раята, която създавала този доход; а в най-благоприятно положение измежду раята били именно хората, които трябвало да организират събирането на дохода – т.е. чорбаджиите.
Разбира се, нещата не протекли толкова просто, леко и гладко, горното описание е изключително опростено обяснение на едни крайно сложни процеси, продължили векове, но така или иначе българското Възраждане в края на 18-ти и началото на 19-ти век заварва чорбаджиите не просто като една посредническа институция, но и като сериозни икономически субекти. По-правилно е дори да се каже, че чорбаджиите са тези, които предизвикват Възраждането, поради това, че се превръщат в икономически значим фактор. Те са вече крупни скотовъдци, държатели на големи манифактурни производства, „тежки” търговци и прочие, а благодарение на тази тяхна дейност много и много чисто български градчета държат нечувани по-рано привилегии – разполагат със всевъзможни султански фермани и укази, които им отреждат статут на почти самоуправляващи се общности. Обаче всяка по-сложна икономическа дейност изисква съответна политическа организация, а също така – и компетентни изпълнители, т.е. образован персонал. Немислимо е на човек, който не може да чете, да пише и да смята да му бъдат поверени, да речем, пет хиляди глави добитък, които през есента да закара от подбалканското градче Калофер до Бяло море, там през пролетта да продаде част от тях, а друга, включваща новородените агнета, и печалбата от продажбата – да върне. Поради което чорбаджийското съсловие започва да създава училища – отначало за своите синове, а по-късно – и за синовете на първите си помощници, и накрая децата в цялото градче се учат в междувременно разрасналата се сграда на училището. Местните чорбаджии вече не са само в църковното настоятелство – налага се да участват в целия обществения живот на градчето, на което някой трябва да спазарява даскали за местното училище, дюлгери за все по-многобройните обществени сгради и мостове, да решава споровете между намножилите се занаятчийски еснафи и така нататък.
При всичко това е съвсем естествено, че именно чорбаджиите са тези, които стоят в основата и на борбата за национално освобождение. Човек, който е успял да постигне икономическа независимост, лесно стига и до мисълта за политическа такава. Политическите свободи са необходими именно на икономически най-активното население - а през Възраждането това са чорбаджиите. Ужасния гнет и произволи на чуждоверците без никакви затруднения спечелват за такава кауза и останалите им сънародници. Синовете на тези заможни хора в средата на 19-ти век вече са били в „свободния свят” – Русия и Западна Европа. Те са учили в тамошните университети и вече имат оформени представи за „модерното общество” и съответни идеали в тази посока. На практика цялата българска възрожденска интелигенция – това са синове на чорбаджии. Авторите на първите български книги, сборници с умотворения, учебници и т.н. са принадлежали без изключения към съсловието на българските чорбаджии. Такива са и дейците за църковна независимост. Обаче по-голямата част от „старите” виждат постигането на националните идеали без да се стига до бунтове и революции, които намират за опасни и вредни. Не без основание – те са хора, които имат да губят и друго, освен „оковите си”. Тази е причината предосвобожденската българска емиграция - буйни глави и отчаяни патриоти (между тях има също доста синове на чорбаджии), които жадуват да „сразят тирана” - да изговорят и изпишат стотици и хиляди страници, заклеймяващи чорбаджиите като „турски мекерета”. Имало е, несъмнено, и такива, но като цяло – поне повечето - не са били, пък и е нямало как да бъдат. Най-общо казано, чорбаджийската прослойка от по-едри (някои от тях – безумно богати) и по-дребни чорбаджии е била всъщност младата, но към втората половина на 19-ти век - все по-укрепваща българска буржуазия, елитът на възрожденското българско общество и единствената класа в българския етнос, способна да излъчи държавнотворни мъже в една възродена българска държава.
Отговорът стана прекалено "развернут"; да се надяваме, че е и достатъчно познавателен.
-----------------------------------
*
Много разпространена е представата, че еничарите са набирани изключително от деца на християни и въобще на иноверци (”кръвен данък”). Тази представа е вярна само отчасти и то най-вече за периода на активна и чудовищна експанзия - първа половина на 14-ти до към края на вододелния за Империята 15-ти век, т.е. до и малко след Сюлейман Великолепни (след това тази практика постепенно се прекратява, тъй като еничарите започват да деградират от елитна военна сила в опасни службогонци). Причината за „кръвния данък” е, че в периода на експанзия контингентът от войници е съвсем недостатъчен за амбициозните цели, които турците си поставят (към този период се отнасят също и най-масовите случаи на потурчване). Обаче еничарският корпус се появява още при емира Осман и първите му наследници; по времето, когато тяхното малко и незначително племе кайъ е заселено в ролята на федерати по границате между Икононийския султанат и Византийската империя; и се състои, естествено, само от чистокръвни турци.
**
Освен тази, има и други „титли”, в съответствие с подробно разработената кодификация, която турците създават. Въобще османската държава е една много стройна бюрократична система – но е стройна само на хартия. Тя до голяма степен е едно книжно създание и непоклатимата официална представа, че всяко нареждане на падишаха, се изпълнява тутакси и безпрекословно, е, разбира се, много далеч от действителността.
***
Тимариот - спахия, боец, когото раята имала задължение да издържа с доход от земята, предоставена и за обработка. Т.е. тимариотът е нещо като рентиер, който е събирал доход от определения за него тимар; тимарът може да са няколко семейства , а ако спахията има по висок чин - дори цяло село християни, което е било длъжно да работи за него, а той с този доход да подържа коня и въоръжението си. За повече от това тази рента обикновено не е стигала. Това е била всъщност една държавна рента, тъй като цялата рая е принадлежала на падишаха, който е разпределял тимарите чрез сложна администрация. Тимарската система, която превръща турския селянин от земеделец в рентиер, е била в основата на изумителните военни успехи на турците през 14-ти и 15-ти век.
**** Както се вижда, Османската империя е имала някои доста общи черти с тоталитарните държави от 20-и век.
Ако имате какво да кажете - добре. Пишете. Ако нямате какво да кажете - пак добре. Но не пишете.
...
Така става с "византийското робство" - а по времето на Асен и Петър, Византия не е била по-зле организирана или по-слаба държава от Османската империя. Пък и самите "поробени" са имали далеч по-малко причини да търсят политическо освобождение от Византия в сравнение с Турция. Византия обаче лекомислено е допуснала в средите на покорените да съществуват условия за отглеждане на водачи.
...
Кстати, польские интеллектуальцы начали подписку в нете против стремления Болгарии наложить цензуру и ограничение.
