Константин Кирил - денница на славянския род

[разведчик]

автор Донка Петканова , Държавно Издателство "Народна Просвета", София, 1983 г.
http://zadruga.ru/docs/knigi/konstantin ... index.html
книга за Великия комунист Константин Кирил Философ , баща на славяните , българския Сталин на средновековието.
Забележителен научен исторически труд, за борба на прогресивните комунисти славяни, срещу силите на злото и реакцията -западноевропейските германски фашисти, създатели на третия райх и днешния лицемерен и фашистки Ес.
Авторката сваля маската на католическите фашисти, които от една страна хулят другите народи че не биле християни , а варвари езичници. Но в същото време с всички сили и средства им пречат да приемат християнството, да четат библията и други християнски книги на свой език и да ги разбират.
някои откъси:
ЕВРОПА ПРЕЗ ДЕВЕТИЯ ВЕК
За славянството деветият век е време на големи политически сблъсъци, на борби за престиж и свое място в света, врем" на прелом в идеологията и културата, епоха на могъщи таланти, които историята извика за вечен живот. За това далечно време, в което „възсия" великото дело на Константин Философ, изковал „нетленното оръжие" на „буквеното слово", ще разкажем в тази малка книга. ...
В началото на IX в. при Карл Велики моравците признават върховната власт на франките и се задължават да им плащат данък. При княз Ростислав Моравия достига своя разцвет (840—869). Князът идва на власт с помощта на Людвиг Немски, но след това не му се покорява. Людвиг предприема поход срещу Моравия през 855 г., но бива сразен. Ростислав се обявява за независим и отказва да плаща данък. Тогава Моравия приобщава чехи, моравци, панонци и словаци. В своите граници тя обхваща днешна Чехословакия, част от днешна Полша и част от днешна Унгария. Смъкнал политическия ярем на немците, Ростислав си поставя за цел да се освободи от тях и в църковно отношение, да изгради основите на самостоятелна църква. Тази идея намира условия за реализация през 862 г., когато немското кралство в съюз с България подготвя нов поход срещу Великоморавия. Тогава моравците правят с Византия коалиция, която има политически и културни последствия. Във връзка с този съюз на Кирил и Методий е възложена моравската мисия.
Ростислав по-късно е предаден на немците от неговия племенник Светополк, който управлява Нитра. Хвърлен е в затвор и ослепен. Светополк (870—894) става княз на Великоморавия и отначало поддържа славянската писменост, но не разбира достатъчно добре значението на народностната църква, затова попада под силното влияние на немците, като запазва своята политическа самостоятелност. Немските епископи успяват да заграбят духовната власт и да разгромят делото на Кирил и Методий в Моравия. Светополк е политически слаб и духовно недорасъл, за да им попречи, Теофилакт Охридски го нарича „съвсем тъп", който не можел „да разбере нищо от божествените работи" и освен това „много неразумно възпитан" за разлика от неговия предшественик Ростислав. След смъртта на Светополк между синовете му започва съперничество за власт. Скоро след това Великоморавия е унищожена от маджарите, които нахлуват чак до Бавария. Злочестите съдбини на държавите през Средновековието обикновено се обясняват като божие наказание за извършени грехове. Затова и неизвестният български автор на най-старото житие на Наум вижда в разрухата на Моравия възмездие заради несправедливото гонение на Методиевите ученици: „А моравската земя наскоро получи наказание от бога заради сторените им беззаконни дела, заради ересите, заради изгонването на правоверните отци и заради страданията, причинени от еретиците, на които те вярваха. Не след много дойдоха маджарите и плениха земята им и я опустошиха..."
... Делото на Кирил и Методий внася нови, съществени моменти в живота на Европа. То прави пробив в дотогавашните традиции, като слага началото на една нова писменост, която влиза в историята като трета културна сила в Европа. За славяните това дело открива нова епоха. То ускорява тяхното културно развитие, приобщава ги към съвременната европейска цивилизация, създава демократични просветни традиции. Преди всичко това важи за България. Наистина делото на Кирил има значение по онова време и за западните славяни. То спомага за избистряне на тяхното славянско съзнание, създава народностно самочувствие. И след унищожаването на великоморавската държава неговото излъчване се чувствува векове. В последна сметка обаче като официални, каквито бяха станали по времето на Методий, славянската писменост и славянското богослужение в Средна Европа са разгромени. Делото на Кирил и Методий щеше да остане само един интересен и драматичен епизод от историята на Европа, ако не бяха българите. България прие азбуката и книгите на Кирил, прие и традициите на Кирил и Методий да се пише, чете и богослови на роден славянски език. Когато в моравските църкви замлъкна славянската реч, в България тя зазвуча с пълна сила.
Със своята оригинална и преводна литература България през последната четвърт на IX и през целия Х в. е единствената твърдина на славянската писменост и книжовна култура в Европа. Църковният, училищният, държавният, литературният език е живият език на народа. Това позволи да се развие широка просветна дейност сред българското население. Между литературен и народен език няма пропаст. В този смисъл от историческо гледище България през онази епоха е най-прогресивната и демократична страна в Европа. На България се падна завидната съдба да наложи и узакони безвъзвратно големия пробив, направен от братята Кирил и Методий, и да утвърди трайно нови традиции. С това България подпомогна развитието и на други славянски страни. След като се покръстват, сърби и руси приемат опита на България и цялата нейна книжовна продукция—както богослужебната, така и четивната повествователна и историческа литература. Старобългарският книжовен език на Кирил и Методий, съхранен и развит от българите, и старобългарската книжнина станаха фундамент, изходна позиция за развитието на сръбската и руската литература, които скоро дадоха нови богати плодове.
http://zadruga.ru/docs/knigi/konstantin-kiril/dp_1.htm
КИРИЛ И ТРИЕЗИЧНИЦИТЕ
Още в началото на своята дейност във Великоморавия братята се сблъскват с интересите на немското духовенство, на което те отнемат духовната власт. Целейки понемчването на западните славяни, латинските духовници не могат да се помирят с разпространението на славянската писменост. Освен това появата на новите книги вляза в противоречие с техните понятия и с традициите в Европа. Векове тук се слуша латинска реч и ето, из-веднаж в училищата и църквите на моравяните се втурва един дотогава некнижен, варварски език—езикът на славянското простолюдие. Кой е този човек, който си е позволил да създаде книги на славяните? Как е дръзнал да стори това? Западният латински свят е смутен. Той не може да приеме славянските книги. Те развалят реда в Европа; те позволяват на славяните да вървят по нови, свои пътища. Срещу Солунските братя се надига буря.
Немското латинско духовенство се сплотява за борба срещу тях и тяхното дело. Издига се една консервативна и антидемократична теория, чиято цел е да попречи на разпространението на славянската писменост и утвърждаването на славянското богослужение. Обявяват се за „свещени" три езика, които имат право на книжовен живот. Само на три, осветени от бога езици, следва да се пишат книги и да се извършва богослужение; другите езици нямат тези права. Немските духовници говорели така:
„По този начин [т. е. на славянски] не се слави бог. Ако това беше угодно богу, той не би ли могъл да направи така, щото Още от начало и славяните да славят бога, пишейки с букви своите беседи? А пък той е избрал само три езика, чрез които трябва да се слави бог—еврейския, латинския и гръцкия."
... На път за Рим Кирил и Методий се отбиват във Венеция. Там се е състоял събор, на който се поставя и въпросът за разпространението на славянската писменост в Европа. Очевидно след споровете с Константин в Моравия немските католищки духовници продължават упорито да поддържат триезичната теория. Те подлагат на дискусия въпроса за славянските книги с надеждата да се забрани тяхното разпространение.
По време на събора немски триезичници—„епископи, попове и черноризци налетяха на Философа като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес ...''. С тези думи авторът на житието подчертава колко многобройни и ожесточени са враговете на Константин. Те подлагат на съмнение светостта на славянските книги и отричат тяхното право на живот:
„Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги за славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим бога; еврейският, гръцкият и латинският."
Оттук ясно проличава схоластичната мисъл на Кириловите противници и реакционният характер на тяхната доктрина. Те не допускат идеята за развитието. Ако апостолите, папата или учителите на ранното християнство, признати за светци, не са създали славянската писменост, това значи, че никому по-късно не е разрешено да стори това. Ако се признават само три културни езика, на които съществува вече богата книжнина, това означава, че една нова книжовна култура не бива да се развива. Щом бог е позволил да се слушат „божествените книги" само на три езика, това означава, че другите езици и народи се обявяват за малоценни, отблъснати от бога. Те никога не могат да създадат собствена писмена култура на роден език, а са обречени на духовно робство.
Константин не е могъл да се помири с такива идеи. Той е сам сред множеството „врани", но е горд и силен „сокол", който не трепва от нападките. Аргументите на противниците за него са нелогични, антихуманни и дори противобожествени. Той е обладан от други, демократични идеи, които му дават криле. Константин с жар се заема да защити славянската писменост и да докаже, че всички народи имат право да пишат и четат на своя език. Така той се явява защитник на всички европейски племена, които са принудени да изучават и слушат в църква чужд език. Бранейки славянските интереси, Константин поставя генералния въпрос за културните права и възможности на народите изобщо, за тяхната свобода, дадена според него от самия бог. Той отговаря на противниците си с думите:
„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Бога завистлив ли смятате, че не може да даде тия неща или за безсилен, че не може? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога всеки на свой език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други. Ако ли не искате да разберете това, поне от писанието разберете ..."
С много цитати от апостолските книги и от Псалтира, почитани еднакво от западната и от източната църква, Константин показва, че никъде бог не е пожелал да го славят само на три езика. С подбраните от него цитати той по недвусмислен начин внушава извода: славяните не само могат, но и трябва да пишат книги на своя език, така повелява бог. Особено Константин подчертава значението на родното слово за общуване, между проповедник и народ и за опознаване на истината:
„Към коринтяните Павел рече: ... И бездушните, които имат глас—свирката или гуслата—ако по свирнята не се различават, как ще се познае кога се свири със свирка и кога се свири с гусла? Защото ако тръбата издава неопределен звук, кой ще се приготви за бой? Така и вие, ако с езика си не изговаряте разбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Защото на вятъра ще говорите. Толкова много думи съществуват по света, но ни една от тях не е без значение. Ако не позная значението на думите, ще бъда чужденец за този, който ми говори, и този, който говори, за мене ще бъде чужденец. Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден."
Триезичниците са принудени да отстъпят. Те не могат да признаят бога за безсилен, нито за завистлив; не могат да се отрекат от думите на най-прославения на запад апостол Павел, нито пък до отхвърлят историческите факти. Горд от горещата защита наславянския учител, неговият житиеписец със самочувствие отбелязва: „С тези думи и с още много други Философът ги посрами, остави ги и си замина".
Така Константин удържа във Венеция нова победа. Това е вторият важен етап в борбата за славянска писменост. Срещу една реакционна теория, която слага прегради в развитието на народите и узаконява робството, Константин издига нова—демократична, човечна идея за правото на всеки да създава култура на свой език. Няма малки и големи народи, няма богоизбрани и богоненавистни, всички са равни пред бога: те могат да пишат, четат и слушат „словото божие" на роден език и никой не бива да им пречи в това. Срамно е някои народи да живеят в слепота и глухота, защото на всекиго са дадени сетива, за да проумява. На фона на религиозната идеология на времето се изправя величава фигурата на Константин. Очертава се културен деец, който не служи сляпо на царя, а има съзнанието, че върши голямо и значително дело—то ще дигне булото на безпросветността и ще разкрие на славянството невиждани простори. Идеите на Кирил са светъл лъч през Средновековието, който разсейва тъмата на консерватизма и осветява пътя на народите. В тази жар, с която Константин брани славяните, проличава к .неговата дълбока симпатия към тях, неговата духовна връзка с тях.
Междувременно папа Николай умира. На 14 декември, 867 г. е избран нов папа—Адриан II. Той потвърждава поканата на своя предшественик, затова Константин продължава от Венеция за Рим. „Вечният град" става арена на неговия триумф и негово вечно покоище.
http://zadruga.ru/docs/knigi/konstantin-kiril/dp_6.htm
ТРИУМФЪТ В РИМ
Кирил и Методий пристигат в Рим срещу Коледа, 867 г. или в самото начало на 868. Тук те са посрещнати лично от папа Адриан, който ги удостоява с голяма почит. Старите паметници отбелязват това тържествено посрещане. Според житието на Кирил излизат „всички граждани, носейки свещи". Най-подробно описва събитието биографът на Климент Охридски — архиепископ Теофилакт: „Адриан, който тогава украсявал апостолския престол, щом като чул за тяхното идване, се зарадвал необикновено много. Поразен отдалече от гърма на славата на светците, той пожелал да види блясъка на тяхната благодат . . . Повече не можал да чака, но като взел със себе си всичките свещеници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като според обичая, пред него бил носен знакът на кръста . . . ".
Вниманието, отдадено на двамата братя, трябва да се обясни с подобряването на отношенията между Рим и Цариград. Не бива да се подценява обаче и личността на Кирил, която вдъхва уважение у папата. Щом се запознава с книгите, той ги преценява като добро дело. Навярно не е бил далеч и от мисълта да спечели на своя страна учените мъже и, като направи някои отстъпки, да ги използува в интерес на апостолическата църква. Към това немаловажна положителна роля изиграват и мощите на Климент Римски, които Константин връчва на папата. Според Италианската легенда Адриан много се зарадвал ка мощите, а народът отдал най-голяма възхвала на бога, гдето „благоволил" след толкова дълго време да върне в техния град „наследника на Петър" и да прослави „не само целия град, но и целокупната римска империя". Затова всички „изказали много благодарности на споменатия философ за това толкова голямо благодеяние".
В резултат на всички тези причини папата „провъзгласил в църквата мъжете за равноапостолни, понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел", а книгите им „осветил", т. е. признал ги за святи като латинските. Той ги положил в църквата св. Мария, която съществува и до днес, и извършил „над тях света служба". След това по папска заръка римските епископи Гаудерик и Формоза, който през 866 г. идвал в България и влязъл в дружески отношения с княз Борис — ръкополагат Методий за епископ, а учениците за свещеници и дякони.
Новоосветените славянски духовници започват да служат в римските църкви литургия на славянски. В течение на три дни в четири от римските църкви, а именно „Св. апостол Петър", „Св. Андрей," „Св. Павел" и „Св. Петронила", се извършва тържествена литургия на два езика—на латински и на славянски. Помощници на славяните са епископ Арсений Ортски и Анастасий Библиотекар. В израз на радост от постигнатата победа цяла нощ учениците „славословят" на славянски и заедно с философа „въздават богу достойна слава" за благоприятния изход на делото.
Така славянската писменост и славянският книжовен език, а това ще рече старобългарският, са официално — на думи и дело, признати и от западната християнска църква, а дейността на Кирилометодиевите ученици сред западните славяни—узаконена. В най-големия религиозен център на Западна Европа наред със „свещения" латински език зазвучава старобългарският. Езикът на Кирилометодиевите книги става трети културен език в Европа. Това е щастлив венец на дългогодишна напрегната борба. Навярно този миг е бил най-щастливият от живота на Философа.
Достига се до един момент, когато и източната и западната църква в лицето на нейните върховни ръководители признават славянската литургия и славянската азбука. На пръв поглед като , че ли победата е пълна, окончателна. Но не е така. Това голямо постижение още не означава края на борбата за славянската писменост. Немските епископи и консервативните кръгове в Рим не могат да се помирят с този изход на нещата. Успехът на Константин предизвиква още повече техните амбиции, завист и злоба. В Рим братята трябва многократно да дават обяснения по раз лични въпроси и да влизат отново в спор с римляни, евреи, немци. Житиеписецът на Константин съобщава: „А римляните постоянно прииждаха при него и го разпитваха за всичко, и два и три пъти получаваха разяснение от него." С един евреин, който често идва при философа да се „препира", Константин разговаря за леточислението. Житието на Методий добавя нови подробности към този момент от живота на Константин: „Ала имаше мнозина други люде, които хулеха славянските книги, говорейки: „Според надписа, що написа Пилат върху господния кръст, освен евреите, гърците и латинците, на никой друг не подобава да има свои букви".
Очевидно е, че триезичната теория не е забравена, че предразсъдъците не са преодолени, че властническите интереси не допускат мисълта за налагане на славянската писменост. На тази основа спорът продължава. Той ще трае още години, за да завърши бляскаво в България.
Не след дълго време, изнурен от труд и напрежение, и без , това тръгнал на път с разклатено здраве, Константин е повален на легло от тежка болест. Чувствувайки, че силите го напускат, той извиква при себе си Методий и му оставя своя последен завет:
„Ей, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завършвам своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината [т. е. отшелническия живот], но заради нея не оставяй учението си, защото с него по-лесно ще можеш да се спасиш".
Четем тези думи и отново чувствуваме величието на човека, общественика, славянския учител. И на смъртното ложе той е загрижен за делото. Осъзнал голямото му значение, той го поставя по-високо от молитвите и от аскетическите добродетели. Чрез учението си Методий ще спечели по-лесно царството небесно, отколкото с монашески подвизи в планината Олимп. Няма нищо по-свято в момента от славянското просветно дело, затова то не трябва да остане недовършено.
Усетил ледения повей на смъртта, петдесет дни преди тя да настъпи, Константин приема монашеска схизма и монашеското име Кирил. В последните си дни той диктува на своите ученици сетната си творба: „Слово за правата вяра". С нея Кирил им оставя завет, сочи им идейните пътища, по които трябва да вървят.
... Константин умира на 14 февруари 869 г. на 42- годишна възраст. Всички славяни, много гърци и римляни искрено жалят за мъдрия мъж, големия славянски учител, даровития творец.
... През следващите векове Рим не забравя Константин. В илирийската църква по инициатива вече на славяни са осъществени няколко изображения на славянските просветители. Едното е свързано пак с донасянето на мощите на Климент Римски в Рим, а другото представя двамата братя като светци в самостоятелно стенописно изображение. Те са рисувани в края на XVI в. С второто изображение художникът, по справедливото мнение на изкуствоведите, се откъсва от тематиката за Климент Римски и представя Кирил и Методий като личности и като славянски апостоли. Възхвала на Кирил и Методий като заслужили и признати от църквата личности представляват и самостоятелните изображения от XVIII в. в новата църква св. Климент.
Многократно споменах базиликата „Св. Климент", където Кирил намира своя покой и своята първа прослава. Любопитно е да узнаем нещо повече за този паметник и за съдбата на Кириловите мощи.
Базиликата е строена още през IV в. на мястото, където се е смятало, че е била бащината къща на Климент. Намира се в центъра на Рим, недалеч от Колизеума. През XII в. старата базилика бива затрупана и над нея е построена нова. По това време са изнесени и костите на Кирил и са положени в новата църква. Минават години. Когато наближава времето да се празнуват 1000 години от създаването на славянската писменост и след като се отпразнува тази дата, кирилометодиевската проблематика става особено актуална. Създават се нови изображения на Кирил и Методий в Рим, в България и в целия славянски свят. Оживление се забелязва в международната наука. През 1857 г. известният италиански археолог Де Роси се заема да разкопае затрупаната старинна базилика. Разкопките траят дълги години, но те дават своите положителни резултати. Тогава се разкриват фреските от IX и XI в.; открива се и гробницата на Кирил тъкмо от дясната страна на олтара, както бе съобщил авторът на Пространното житие на Кирил. Една гробница, градена с червени тухли, които вероятно са били облицовани с мрамор.
Днес в един ъгъл на новата църква един духовник продава картички и книги за историята на Рим и за църквата „Св. Климент". Когато го запитате, къде се намира гробът на Константин, той, преди да посочи полутъмното стълбище, което води към старата първоначална църква, се усмихва и казва: „Вие българин ли сте? Тук идват много българи, от цял свят, но най-много от България."
И наистина, няма българин, независимо с какво образование и обществено положение, който да е посетил Рим и да не се е поклонил на гроба на великия Константин. Отиват официални делегации, туристически групи, отиват отделни лица, попаднали в Рим независимо по каква причина. Отиват без покана, сами. По вътрешно влечение. Тук, над гробницата, те ще видят, поставено през 1929 г. мозаично изображение на Кирил, до което на нашия език е написано: „На българския равноапостол и просветител св. Кирил от българския народ". След втората световна война в същата зала са поставени и други знаци на нашата благодарност към незабравимия Кирил — един от тях е от българското правителство.
На това място българите пристъпват на пръсти, шепнат, обхваща ги странно чувство на умиление и на възторг. На мнозина блясват сълзи в очите. Всички, независимо откъде идват, се обединяват в този свят кът с едно могъщо чувство — славянобългарското.
http://zadruga.ru/docs/knigi/konstantin-kiril/dp_7.htm

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. събитията в Европа се развиват тека. Моравският княз Светополк не може да удържи немския натиск и изцяло попада под немско влияние. Той не е способен повече да оказва подкрепа на славянската писменост и изменя на мъдрата политика на своя предшественик Ростислав. Немското духовенство плъпва из паноно-моравската земя и свободно започва да се разпорежда с всичко. Негова първа задача е да смаже славянската писменост в Моравия. Тези му стремежи са подпомогнати от новия римски папа Стефан V. Той видял, че славянската проповед в Моравия не донесла полза за Рим, затова не желаел вече да прави никакви отстъпки на славянските учители. Напротив, започва гонение срещу тях. Веднага след заемането на папския престол през септември 885 г., Стефан V изпраща посланици до Светополк. Те носят неговата категорична заповед за свалянето на Горазд от длъжността архиепископ на Моравия и Панония и за забрана на славянското богослужение.
Мястото на Горазд заема немецът Вихинг. Той развихря цялата си омраза към славянските проповедници. Под негово ръководство немското духовенство предприема унищожителен поход срещу славянските книги и техните разпространители. По-младите Методиеви ученици, които имали чинове дякони и презвитери биват продадени като роби във Венеция. По-старите и по-изтъкнати ученици с чин учители, са оковани във вериги и хвърлени в тъмница. На мнозина домовете са разграбени, а самите те измъчвани немилостиво. Между затворниците са Климент, Наум и Ангеларий. Както съобщава житието на Теофилакт Охридски, в немския затвор „всяко утешение им беше забранено и нито роднини, нито познати имаха достъп до тях под никакъв предлог". Получили от княза разрешение да правят каквото искат, немските триезичници извеждат понякога учителите от тъмницата, бият ги, „не давайки пощада ни на белите им коси. ни на слабостта на тялото им, придобита от много терзания". Тяхната цел е да ги накарат да се откажат от източното християнство и заедно с това от славянската проповед и книги. Учениците обаче следват завета на своя учител да пазят „правата вяра" и да не признават триезичието, което според Кирил е хула към бога. След като не успяват да ги превият, „еретиците, не давайки на светците да се подкрепят с каквато и да е храна, тъй като не позволяваха никому да им даде късче хляб, предадоха ги на войниците", за да ги изгонят от Моравия. Оттук нататък на Методиевите ученици предстоят нови изпитания, не по-малки от първите. Житието на Климент разказва:
„Войниците, хора груби, понеже бяха немци и в природата си имаха нещо зверско, отведоха ги от града, свалиха им дрехите и ги повлякоха голи, като по такъв начин ги подложиха на двойна скръб—на позор и на неприятното действие на студа. Те даже слагаха мечовете си на шиите им, като че са готови да ги поразят, и допираха до плешките им копията си, готови да ги прободат ... А когато се намираха вече на далечно разстояние от града, войниците които ги водеха, ги захвърлиха и се върнаха отново в града."
Учениците на Методий, които остават извън затворите на Моравия, независимо от заплахата от нови мъчения, продължават да работят сред народа. Тяхната дейност осезателно се чувствува, те продължават да пречат на Рим и да дразнят немското духовенство, което постепенно обсебва и политическата власт. Затова след няколко години, за да осъди докрай делото на Методий и неговите последователи, папа Стефан V пише на Светополк: „Методий се осмели да извършва литургията и богослужебната служба на славянски език, макар с клетва да беше обещал да не прави това. Нека всеки се отврати от клетвопрестъплението му и никойпо никакъв начин да не дръзне занапред да направи нещо подобно. С властта на бога и нашата апостолска власт, ние забраняваме славянското богослужение под страха на проклятието."
Проклятието на църквата за времето е било заплаха с големи последици. Да бъдеш прокълнат от папата или патриарха — божиите наместници на земята, това означавало да бъдеш поставен извън закона, извън живота, гонен и презрян от всяка духовна и светска власт. И ето, Стефан V, който с гняв си спомня, че Методий е отхвърлил обещанието, дадено пред неговите предшественици и се е решил да служи само на славянски език, заплашва с анатема всеки, който посмее да повтори това. Той иска да изтръгне из корен славянската писменост, та да не остане следа от нея.
Следа обаче остава и то така дълбока, както никой от гони-телите на славянската писменост не е предполагал.
След време у западните славяни латиницата измества окончателно Кириловата азбука и латинското богослужение се налага над славянското. Но всичко това не било така лесно. Учениците на Кирил и Методий не се уплашили от проклятието. Те повторили „клетвопрестъплението" на своя учител, водени от любов към народа. Благодарение на това, славянското самосъзнание пуска дълбоки корени сред западните славяни. Векове след смъртта на Методий в земите, в които той действувал, славяните се опитвали тайно или явно да пишат на своята азбука и да поддържат традицията, оставена от Солунските братя. За това говорят редица факти. През втората половина на Х в. например папа Йоан XIII праща послание до чешкия воевода Болеслав II, в което му позволявал да устрои пражко епископство, но да не служи там на езика на „някаква славянска българска секта". Явно тук става дума за богослужение по книгите на Кирил и Методий. През XIV в. Вацлав, маркграф Моравски, а сетне Карл, крал чешки, съобщава на Климент VI, че в Славения и в други славянски земи се четели и пеели служби на „народна реч". Манастирите на славянските монаси обаче били разрушени от войните, затова Вацлав моли да се отреди на тези монаси едно място в Чешко, където те могат свободно да служат на славянски. У чехи и моравци Кирил и Методий се славят като светци още в Х в., но от средата на XIV в. нататък у тях се установява официален църковен празник—9 март, на който се чествува общо паметта на двамата братя. А в някои манастири, напр. в Сазавския (около 50 км. южно от Прага), въпреки забраните, редовно се използува славянската азбука.
Делото на Кирил и Методий и техните традиции на Запад изиграват своята роля за опазване на западните славяни като народи. Двамата братя им оставят пример, как трябва да се отстояват славянските интереси, дават им идейно оръжие в борбата за културно обособяване и напредък. Проследим ли историята, ще видим, че именно там, където Кирил и Методий оставят множество ученици, славяните устояха на вражите домогвания и запазиха своята славянска същност. След разтурването на великоморавската държава през 894 г. земите, в които Кирил и Методий работили, имат нерадостна, тежка политическа съдба. Словаците падат под властта на маджаритеи са подвластни цяло хилядолетие. Чехоморавците образуват нова самостоятелна държава — Чехия, но тя не се задържа дълго и бива завладяна от немците. Дълги години чехите са под немска власт. Въпреки всичко обаче тъкмо тези славяни устояват на понемчването. И до днес в Чехо-Моравия се помни делото на Кирил и Методий и се сочат следи от тяхната дейност. И до днес редица църкви в Чехословакия носят имената на Кирил и Методий и техните изтъкнати ученици, а преданията разказват, че някои храмове с името на Климент Римски са лично осветени от двамата братя.
Не е такава съдбата на другите славяни, които през IX в. живеят в съседство с немците и също изпитват натиска на немската военна и културна агресия — славяните от долното течение на Лаба (Елба) и Балтийското крайбрежие. Сред тях не прониква делото на Кирил и Методий; те; не познаха борбата за просвета с оръжието на славянската азбука и книги. И ето, те, и без това сравнително по-изостанали в своето обществено развитие, не можаха да устоят и станаха плячка на немската феодална аристокрация. Немците ги покоряват не само с меча си, но и с културата си. Теим налагат своя език, своята писменост, своя начин на живот и ги обезличават като народ. Днес само отделни топографски названия по поречието на Шпрее, Елба и по други места свидетелствуват, че по онези земи някога са живели славяни. И като по чудо се е запазила една малка славянска група в немското море — лужишките сорби.
Какво става с прогонените от Моравия Методиеви ученици? Те са най-близките съратници на Методий и най-нежеланите от немската духовна власт. Полуголи, изгладнели, но несломени духом, те решават да потърсят друго поле за плодоносна сеитба. За да не обърнат вниманието на местните власти със своята многолюдност и да не си навлекат нови беди, славянските учители се разделят на групи. Една от тях се насочва към Загребската област. На хърватска земя в резултат на нейната дейност се оформя т. н. хърватска глаголица. Заоблените форми на Кириловите букви са стилизирани в ъглести форми, затова тази глаголица влиза в науката като „хърватска ъглеста глаголица". На нея биват написани множество богослужебни книги, а също така и ред преводни произведения, които по-късно Хърватско приема главно от България. Те са предимно апокрифи, жития и разкази. Това показва, че славянската писменост е овладяна и от кръгове извън църквата. Общо взето обаче, хърватската глаголица остава предимно в границите на църквата. В течение на векове тя е богослужебно писмо; с нея не се създава на хърватски език оригинална литература. Причината за това е, че князете не я покровителствуват и не я признават за общонародна държавна писменост. Като официален държавен език остава латинският.
Славянски проповедници достигат до далматинското крайбрежие, където също развиват книжовна и проповедническа дейност. Но и тук учениците на Кирил и Методий и техните възпитаници срещат съпротивата на папските представители. И тук глаголическата писменост, която те донасят, е подложена на гонения. Около средата на XI в. в стария град Сплет (сега Сплит), пристанищен град в Югославия, се състои събор, на който е взето решение да се забрани славянското богослужение. Постановлението на събора повтаря едно старо решение, взето още по времето на папа Йоан Х през Х в. То гласи: „Никой да не слави божествените тайни по език славянски, освен по латински и гръцки. Да не бъде въздиган никой от същия език во свещени чинове!"
*
Ако трябва да говорим за огромното значение на Кирил и Методий, за дълбоката и неизличима следа, която те оставят след себе си, трябва най-вече да се обърнем към историята на българите. За нас славянската писменост изигра най-голяма политическа, обществена и културна роля. България стана причина да се създаде онази забележителна книжнина, която зае важно място в световната култура.
Една група Методиеви ученици тръгва за България. Те са славяни от балканските области. Трима са: Климент, Наум и Ангеларий. Теофилакт пише за тях: „За България си мислеха, към България се стремяха и се надяваха, че България ще им даде покой".
Защо е тъй голям копнежът на Методиевите ученици за България? Само защото родната земя ги влече ли? Ако бе само това, едва ли биха били сигурни, че при българите ще намерят спокойствие и поле за работа. Те обаче преценили добре условията в България. Тя е християнска страна, изповядваща източното християнство като Кирил, чието многобройно славянско население говори езика на Кириловите книги. Тези книги биха били там у дома си. Освен това Климент и Наум са предполагали, а може би и знаели, че Борис се стреми да се обособи от Византия и да създаде независима църква, да издигне просветното равнище на народа си. А това може да стане само с помощта на славянската азбука и книги. Да, България никога няма да изгони учениците на Кирил и Методий, тя се нуждае от тях!
След няколко месеца мъчителен път, ту гонени от различни беди, ту топло приемани от християните по селищата на тяхното шествие, тримата славяни пристигат в Белград, на времето българско владение. Те веднага се представят на градоначалника и му съобщават кои са и какво могат. Като научава откъде идат, боритарканът незабавно известява на българския княз Борис и ги изпраща в Плиска. Той знае, че Борис „жадува" за такива мъже и „с голямо желание" ги търси. От тези думи на Климентовия житиеписец се разбира, че Борис добре е знаел за дейността на Кирил и Методий и техните ученици. Той е оценил ползата от тези хора, затова си поставя задача да ги привлича в страната си. От 870 г. България има самостоятелна църква, но архиепископът е грък, свещениците също. Ако е имало измежду духовенството отделни лица-славяни, те са служили на гръцки език. Народът не ги разбира и пази здраво своите езически традиции и фолклор. Византийското влияние обхваща все повече българското болярство и увеличава опасността от погърчване. Княз Борис, като мъдър и далновиден политик, съзира всички опасности и търси изход от тях. Той вижда изхода в приемането и разпространението на славянската писменост в България.
Може би още преди смъртта на Методий Борис се е опитал да привлече славянските учители в Плиска чрез помощта на Византия или по официален път от Моравия. Ако допуснем, че такива хора са представени на княза, то те са били твърде малко, за да осъществят широка просветна и църковна програма. На България са били нужни още много подготвени люде, които да й помогнат да тръгне по свои пътища. Ето защо Борис жадува за такива мъже като Климент, Наум и Ангеларий и с радост ги посреща. В случая интересите на феодалната и княжеската власт съвпадат с народните интереси поради общата им заинтересованост от обучение и богослужение на свой славянски език.
В Плиска изморените и измъчени славяни са настанени в къщите на болярите Чеслав и Есхач, добре нахранени и облечени. За пръв път след толкова напрегнатати месеци те могат да си отдъхнат свободно, обкръжени с почит и внимание. От много терзания обаче Ангеларий умира. Князът често разговаря с Климент и Наум. Според Теофилакт те го запознават с християнската литература — четат му Библията, „древни истории и жития на светци". Несъмнено Борис е обсъждал с тях още въпросите на българското образование, на църковната организация и на книжнината. В резултат на дългите разговори узрява план за широка образователна и църковно-организаторска политика. Наум бива оставен в столицата, а Климент е изпратен в югозападната част на България — учител в областта Кутмичевица. Тази област, намираща се в днешна Македония, има, от една страна, християнизирано славянско население, а, от друга страна, значителни народни маси пазят още своите езически нрави и обреди. Освен това териториалната близост с Византия е причина за силно гръцко влияние, а сред населението се ширят и еретически дуалистически ереси, като павликянството. Обстановката следователно тук е сложна. Чрез славянската писменост и богослужение трябва да се достигне до верско единство, до укрепване на славянското съзнание, до повишаване авторитета на църквата, до повдигане на образователното равнище на народа. Изпълнението на тези важни държавни задачи се пада на Климент.
Така под ръководството и закрилата на Борис с усилията на преки Кирилометодиеви ученици се създава базата за възникване на първите книжовни и културни центрове в България.
... Имената на тези Методиеви ученици, произхождащи може би от българските земи, остават за нас неизвестни. Големи са основанията да смятаме, че един от тях е бил Константин, бъдещият епископ на Преслав, авторът на „Азбучна молитва", наречен в приписката на Тодор Доксов от 907 г. „ученик Методиев". Така към средата на 886 г. в Плиска се събират вече множество Кирилометодиеви ученици. Каква почит и каква подкрепа са намерили те в България, показва много ясно житието на Климент. В областта Кутмичевица Борис назначава нов управител — Домета, явно славянин, който да бъде помощник на Климент и да го улеснява във всичко. Князът му подарява три къщи в Девол, които Климент навярно е използувал за училища и е живял в тях по време на престоя си в това селище. Освен това му подарява и места за почивка край Охрид и Главеница. Още по време на Борисовото управление край Охрид започва строителството на голям манастир, в който по-късно Климент прекарва старините си и създава голяма част от творбите си. Към населението е отправено нареждане да посрещне добре Климент и да му бъде в услуга за всичко.
Животът на другите Кирилометодиеви ученици не е документиран така добре. Те са били по-скромни по талант и с по-малко заслуги от Климент, затова не са провъзгласени за. светци. Заради тяхната много важна за времето учителска, проповедническа и книжовна дейност обаче те несъмнено също са били удостоени с внимание от страна на българската власт и им е била предоставена възможност спокойно да се отдадат на делото си. Това всъщност означават думите на житиеписеца на Наум, че р България те намерили „велика чест" и „покой".
Борис слага началото на епохата на голям културен подем, а по времето на Симеон славянската просвета и литература вече отбелязва своя разцвет. Още с възкачването си на престола (893 г.) Симеон премества столицата в Преслав и започва невиждано до тогава строителство. Като баща си той подпомага славянската писменост, нещо повече, има основания да се твърди, че и сам се е занимавал с книжовна дейност. Още в самото начало на своето управление Симеон се решава на смела и съдбоносна за България стъпка—обявява старобългарския книжовен език за официален и назначава славянски епископи, които започват да ръкополагат български свещеници. Най-напред е издигнат в епископски сан Климент, наречен от Теофилакт „пръв епископ на български език".
Така първите български учители и архиереи са ученици на Кирил и Методий. Те си служат не само с азбуката на Константин-Кирил, но и с неговите преводи, с неговия пример, ръководят се от неговите идеи. В България засияват две големи книжовни огнища — Охрид и Преслав. Особено богата и разнообразна е книжовната дейност в Преслав, където в скоро време се създава многобройна интелигенция. Климент, Наум, Константин имат свои следовници. В Преслав и Охрид възниква разнообразна преводна и оригинална лйтература. Застъпват се почти всички познати във Византия литературни жанрове—житието, похвалното и поучителното слово, поезията в различните й форми (декламаторска и църковна), историческата литература, полемическата литература. Не след дълго в средите на нисшето духовенство се появява и апокрифната литература, повестите и разказите.
... Така българската литература на роден език започва не само с буквите и преводите на Кирил, но и с техния литературен и обществен пример, с техните идеи, с техните образи. Българите създадоха най-старата славянска литература — старобългарската. В България, покровителствувала от князете, азбуката на Кирил и неговите книги станаха общонародна собственост. Славянската говорима реч, обогатена и умело използувана от Константин, Методий и техните български последователи, стана език на църквата, език на държавата и на литературата. Българският книжовен език стана основа на руския и сръбския книжовен език. Възникват само правописни различия според особеностите на съответния говор, ватова различавам сръбска и руска правописна редакция на старобългарския книжовен език.
Българската църква още в края на IX в. въвежда чествуване на паметта на славянските учители. Установяват се два празника: единият на 14 февруари за Кирил и вторият на 6 април за Методий. Още в ранното средновековие се оформя и трети празник — на 11 май, общ за двамата братя. Така отначалото на Х в. насам България редовно чествува славянските учители като български светци.
Някога в римските църкви прозвучава старобългарският език като трети богослужебен език в Европа. Това бе велико постижение на Кирил, неповторим миг в историята на славянството. Но това бе още едно начало, един празничен акт на освещаването на славянските книги. България утвърди голямото постижение на Кирил и направи на практика старобългарския език трети културен език в Европа; направи го бит за милиони и средство за духовни блага. България се превърна в мощно огнище на славянската просвета, богослужение, литература, което вече никаква сила не можа да угаси.
През всичките векове делото и примерът на Кирил и Методий играят в България .важна обществена и политическа роля. Климент многократно подчерта, че Кирил е изпратен от бога за славянския род. Константин Преславски възторжено възкликна:
„Лети сега славянското племе!", т. е. възхожда. Като избранник на човеколюбеца бог се схваща Кирил и от Храбър. На времето всичко това бе проява на радост, отразяваше необикновената епоха. Получило голяма придобивка — азбуката, славянското племе добиваше и ново самочувствие. То впрегна сили за книжовен труд и започна да се мери с просветените народи. Това бе обаче и исторически необходимо. Новата писменост трябваше да се утвърди и да помогне на България да изгради собствен църковен живот, собствено училище и литература на свой език. Идеята за божия пратеник на славяните през IX—Х в. бе нужна на формиращата се българска народност, за да се откъсне от пряката зависимост на Византия.
През следващите векове идеите на първите борци за делото на Кирил се подемат от поколенията. Те ги използуват, когато има опасност за българската народност, когато се търсят морални опорни точки за народа в съпротивата му срещу враговете.
...
През последната четвърт на XIV в. България е на върха на своята литературна слава. Търновската книжовна школа начело с патриарх Евтимий печели популярност далеч зад пределите на България. Търново е наречен „царица на градовете". Но ето, нова буря се надига откъм югоизток. Връхлитат османските турци. Балканските владетели губят време и сили в дребни вражди, подценяват опасността, не се обединяват за общ отпор срещу врага. Шишман прави усилие да спаси държавата, като дава сестра си за жена на Мурад I — „заради българския род, ако и да не желаеше". Но това е временно отлагане на трагедията. През 1393 г. след героична съпротива престолният град на второто българско царство пада в турски ръце. След три години пада и Видин, където управлява шишмановият брат Страцимир. Новият завоевател изповядва чужда вяра, на която робува фанатично. Още в първите месеци след завладяването на Търново започват помохамеданчванията — едни са принудени да приемат исляма със сила, други с подкуп, трети с обещания или измама. За това свидетелствува Йоасаф Бдински, посетил Търново една година след падането му. Началото на петнадесетото столетие заварва народа в робско, безправно положение. Възпитаниците на търновските книжовни традиции намират убежище и подслон на Атон, в Сърбия, Румъния и Русия, където продължават да пишат. Сред тях делото на Кирил и Методий не потъва в забрава; в онези пагубни дни те си спомнят за него, разсъждават върху него. В езиково-правописния си трактат „За буквите", писан в Сърбия, Константин Костенечки (около 1418 г.) изгражда за Кирило-Методиевия език странна от наше гледище теория. Според него Кирил имал за помощници хора от различни славянски народи и вземал думи за своя книжовен език от седем славянски езика. В основата обаче поставил „тънкия и сладък руски език". Тази теория се отличава от мненията, изразени в предходните векове. Тя обаче има своето оправдание в изменената културна и политическа обстановка на Балканите. Първо, през XV в. старобългарският книжовен език отдавна е станал общославянски църковен език, по функции той вече е наднационален. Българи, сърби, руси го използуват и на автора се чини, че е така поради сборния характер на езика, създаден, за да го разбират всички. Второ, през XIV в. и началото на XV, когато Константин се учи, говоримият български език вече се е отдалечил значително от писмения език. Между книжовен и говорим език вече няма покритие, както при книгите на Кирил и Методий. Ето защо на Константин съвременният книжовен език вече не му се струва само български. Трето, през онова време Русия е възхождаща свободна православна държава, която печели международен авторитет; българите са под робство, а сърбите под зависимост. Може би с теорията си писателят съзнателно е искал да поддържа съзнание за единството на славянските народи и старата им връзка с големия, по-силен и свободен брат — една идея толкова нужна на балканските славяни в онзи исторически момент.
През следващите XVI—XVII в. историята на България познава редица единични масови помохамеданчвания, ограничаване на българското богослужение, забрана да се строят високи и големи църкви. Българите нямат покровители, нямат патриарх, не могат да имат високо образовани хора, социалната експлоатация е жестока. И все пак българщината има свои бранители и пазители. Едни от тях са българската народна песен и българската книга, книгата създадена от братята Кирил и Методий. Немският пътешественик Стефан Герлах отбелязва, че през XVI в. в София имало две училища за български свещеници. Тези свещеници, живеещи в един град със смесено население от католици и православни, от евреи, турци, гърци, дубровничани, българя и още други народности, усвояват българската книга, множат я и я предават на поколенията, които идат след тях. Ред български училища се поддържат и из манастирите, в закътани, откъснати от големите пътища места, което често удивлява чужденците. Герлах например свидетелствува, че „в българското село Куручешме", недалеч от Пирот имало един манастир „Св. Димитър" „с петима калугери които държат едно българско училище и учат да четат и пишат и също пеят българска литургия". Повечето от селяните в България са прости, неграмотни; някои пътешественици се чудят, че те знаят само „Отче наш", не са навлезли във философията на християнството като хората на Запад. Но те изричат „Отче наш" на своя български език така, както е преведена таза молитва още от Кирил и Методий, и слушат в църква българска реч по български книги. А това е вече нещо.
Високоучените писатели като Евтимий отдавна ги няма, но има родолюбиви грамотни хора, които снабдяват църквите и любознателните читатели с необходимата литература, не оставят да угасне българското пламъче. Макар и горена, понесла тежък удар от историческите бедствия (войни, пожари на църкви и манастири и пр.), българската книжнина през османското владичество продължава да съществува и да се развива. Закътаните планински селища, манастирите и светогорските метоси стават вечно горящи огнища на родната писменост и българското съзнание. Книгите, излезли из под перото на скромни труженици, поддържат българския език, крепят християнската вяра, която в условията на чуждоверско обкръжение става един от най-ярките белези на народността наред с фолклора и обичаите.
През робството не се забравя и празника на Кирил и Методий. В големия панигерик на Владислав Граматик от 1479 г. намираме Пространно житие на Кирил; по богослужебни книги срещаме службите на Кирил; в различни минеи се натъкваме на помени за Кирил и Методий"; в редица преписи срещаме Климентовото „Похвално слово за Кирил". Преписите на различните по жанр творби свързани с името на Кирил, припомняли на изтерзания, изгубил самостоятелност българин героичните борби на двамата братя и техните последователи за независимо културно развитие. Те са разказвали за онзи забележителен век, когато българският народ, въоръжен с „буквеното слово", с порив за нов живот е крачил към възход. Тези творби крепели у поробените българи славянските чувства, събуждали патриотична гордост.
http://zadruga.ru/docs/knigi/konstantin-kiril/dp_10.htm
ЕПИЛОГ
След Освобождението празникът на Кирил и Методий (24 май нов стил) продължава да се празнува като всенароден празник на българската просвета
Този празник връщаше народа към традициите и продължаваше да вдъхва национална гордост, да припомня, според думите на народния поет Вазов, че „и ний сме дали нещо на света".
Най-ярък израз на това национално самочувствие даде Г. Димитров на Лайпцигския процес. Той се позова на делото на Кирил и Методий, за да изобличи опитите на фашистите да представят неговия народ като „див и варварски". Далеч преди времето, когато „германският император Карл V казал, че говори на немски само с конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели само на латински и се срамували от немския език", във „варварска България" се разпространява старобългарската писменост, създадена от „апостолите Кирил и Методий". Делото на Кирил и Методий даде на Г. Димитров морална сила и самочувствие да покаже убедително, че един народ, който в такава ранна епоха е писал и чел на своя език, не е и не може да бъде варварски народ. По-късно в най-кошмарните години на фашизма, когато се разгърна антифашистката съпротива, задграничната българска комунистическа радиостанция „Христо Ботев" нееднократно подчерта общославянския характер на Кирило-методиевото дело, припомни борбата на двамата братя с немското духовенство и идеите, които са ги ръководили в тая борба. Смелостта на Константин в двубоя му с немското католическо духовенство за славянско богослужение и книжнина се сочеше като светъл пример срещу новите, още по-зли врагове на славянството—немските расисти. Защото ако някогашното латинско духовенство беше издигнало теорията за свещените езици и богоизбраните народи, съвременните фашисти издигаха и поддържаха подобна, не по-малко реакционна и опасна за народите теория за чистите раси и за малоценните хора.
Макар завършили земния си път преди единадесет века, Кирил и Методий продължават да стоят на стража за правда, за политическа и културна самостоятелност и напредък на нашия народ.
От епохата на Борис и Симеон до днес България се гордее с делото на Кирил и Методий, брани го и преуспява, независимо от силните бури, които са я сполетявали. Няма друг славянски народ, който да празнува през всички векове с такова чувство на умиление паметта на Солунските братя. В наше време празникът на Кирил и Методий разшири още повече своето съдържание. От предимно училищен празник на българската писменост и просвета той стана празник на българската култура и печат. И днес ние го празнуваме с неотслабваща любов и ентусиазъм. Той ни връща към вековните ни традиции, подтиква ни да правим равносметка на нашия влог в културата на съвременна България, вдъхновява ни да браним дръзновено всички духовни ценности, които нашият народ е създал.
В различни епохи и обществени строеве делото на Кирил и Методий е служило на прогресивни и благородни цели. Затова не можаха да го омаловажат годините, не помръкна и не ще помръкне славата на двамата братя. В нашата епоха това дело намери задълбочена и многостранна оценка както в трудовете на българските учени, така и в тези на европейските.
Когато Кирил казва в предсмъртната си молитва: „Не бях, бидох и съм во веки!", той не мисли за бъдещо земно величие, за вечен живот сред хората. Той мисли за вечния отвъден свят, където отиват душите, както учи християнската религия. Тези негови думи обаче станаха пророчески, придобиха друг смисъл. Константин-Кирил предсказа своето безсмъртие сред хората на земята. Със своето дело той остана „во веки" в света на живите паметта и почитта на всички поколения
http://zadruga.ru/docs/knigi/konstantin-kiril/dp_12.htm

[Skorpion_BG]

книга за Великия комунист Константин Кирил Философ , баща на славяните , българския Сталин на средновековието.

Аааааааа!!

[stifen]

браво, разведчиката, хубави и интересни цитати, жалко само че не са на руски език, за да ги прочетат и нашите руски колеги.
обаче след това твое творение:

забележителен научен исторически труд, за борба на прогресивните комунисти славяни, срещу силите на злото и реакцията -западноевропейските германски фашисти, създатели на третия райх и днешния лицемерен и фашистки Ес.
Авторката сваля маската на католическите фашисти...

не мога и аз след скорпи да не изрева едно -а-а- а! такива чудесии едно време и във вестник дело нямаше

[stifen]

разведчиката, не ги слушай тия дърти фашаги бай иван, скорпион и стифен - цялата прогресивна форумска общественост чака от тебе нови разкрития от типа - кой какъв е и защо такъв е!

[Христо]

браво, разведчиката, хубави и интересни цитати, жалко само че не са на руски език, за да ги прочетат и нашите руски колеги.
обаче след това твое творение:

действительно