nomad » 28/11/2009, 03:06
Мастер
большое спасибо за материал, очень интересно, надеюсь что смогу прочитать всю книгу.
Лукьянов выразил официальную волю Россию, но известно что у Россия считала невозможным выступить против Европы, и заявление Лукьянова сегодня называют политкорректностью. Тут же есть некоторые на то указания:
Лукиянов, разказва г. Начович, четеше на водителите на Събранието депешите на Горчакова и сетне викаше насаме либералите и им казваше, че тия инструкции са формални, само за да се лъже Англия."
Кроме того, из всей главы абсолютно ясно что русские разрываются между нежеланием уступить победу и опасениями попасть под огонь всей европы. Дондуков, самый авторитетный в Болгариий и не последний человек на родине всячески способствовал скрытому саботажу конгресса, многие солдаты и офицеры были как я понимаю готовы остаться в стране для окончательного решения вопроса.
Известно е, че член 1 от Берлинския договор предвиждаше за княжеството само една народна милиция. Напук на това постановление русите се заловиха да създадат една постоянна българска войска и да я развият по възможност до най-широки размери. При откриването на Учредителното събрание младата българска армия беше достигнала вече да брои: 21 пеши дружини, 8 батареи артилерия, 4 конни сотни, 1 сапьорна строева рота и 1 рота обсадна артилерия17. В София се откри Военно училище, в което постъпиха веднага 250 ученици, разделени на 2 класа. В Източна Румелия от опълченските дружини се образуваха кадрите на една голяма местна милиция. Обучението на новобранците ставаше усилено. Българите се оказаха отлични войници.
Боюсь что спасение утопающих в тот момент было в руках самих утопающих:
Ранее, на Собрании, задолго до выступления Лукьянова :
След като биде открито, Учредителното събрание в продължение на няколко дена не държа нито едно официално заседание. Въпросът, дали въобще то ще заседава, щеше да се реши сега в големите обществени разисквания. Европейските комисари чакаха с нетърпение да видят какъв политически такт ще прояви непознатият тоз народ, повикан като по чудо да заживее свободен живот. Любопитството не беше само психологическо. От митингите в "Св. Никола" можеше да изскочи някое крайно решение, което да постави Европа пред нови трудности. Разбира се, да се разюздае отново току-що уталожената източна криза бе невъзможно; но със своята непримиримост българите можеха да предизвикат безсрочното настаняване на русите в окупираните от тях български земи. Поради това европейските агенти бдяха, готови да се намесят със своите приятелски съвети и ако стане нужда, и с по-енергични постъпки. Те даже предварително извършиха една демонстрация, насочена да вдъхне благоразумие на българските депутати; когато се откри Учредителното събрание, те, макар да присъстваха на церемонията, отказаха отначало да подпишат протокола и не сложиха подписите си на него, догде не им се даде обещание, че няма да се правят никакви протести против решенията на Берлинския договор.33
Тая демонстрация на европейските делегати не произведе голямо впечатление върху болшинството от депутатите. Повечето от тях даже не я забелязаха. Настроението продължаваше да бъде в полза на едно решително поведение. "Мисълта да не се взима участие в Събранието ставаше по-ясна, по-яка, дори тя проникна във всички. 11, 12 и 13 февруарий в училището "Св. Никола" преминаха в бурни дебати."34 Между депутатите се явиха три течения. Едни искаха чисто и просто да се разтури Учредителното събрание и депутатите да се разотидат по домовете си, като поставят Европа пред едно трудно положение, грозящо мира на Изток. Това бяха младите хора с революционен темперамент и - между по-видните дейци - ония фанатици на националната идея, които през време на Църковния въпрос бяха стояли всякога на крайни гледища и всякога бяха успявали със своята непримиримост. Водителите на това течение нямаха в настоящия случай никаква ясна програма. Те не разчитаха нито на някакъв вероятен обрат в разположението на Европа, нито на някаква определена възможност да се упражни насилие върху нейната воля. Някаква смътна фаталистична надежда ги въодушевяваше, хранена от живата още традиция на Възраждането. "Непримиримите" бяха в близки сношения с Дондукова и получаваха инструкции от неговите приближени. Един по-умерен лагер между депутатите предлагаше да се отложат заседанията на Учредителното събрание за два-три месеца, а през това време да се изпрати една депутация, която да действува пред великите сили в духа на общобългарските искания. Третото течение се състоеше от хора, противни по природа на всяко смело начинание, убедени сега върху безполезността на всеки опит за противодействие спрямо Европа и боящи се от лошите последствия на едно дръзко дело, което щеше да усили още повече недоверието в политическата зрелост на българите; те признаваха, че ще бъде уместно да се изпрати една депутация по дворовете, като й се дадат наставления да държи умерен език, но в същото време настояваха да се пристъпи веднага към разглеждането на проекта за държавното устройство на България...
Руският дипломатически агент А.П.Давидов работеше открито против интригите на княз Дондукова. В това време и някои от депутатите почнаха да се съмняват дали всичко, което излиза от квартирата на руския императорски комисар, изразява волята на Александра ІІ и интереса на България. Те избраха изпомежду си няколко души и ги проводиха при европейските дипломатически представители, за да се съветват с тях, като какво би станало, ако българите би отказали да се подчинят на Берлинския договор. "Отговорът на дипломатите се оказа добър студен душ за разгорещените глави."Появи се тогава колебание и между непримиримите. Някои от тях, д-р Стоилов на първо място, както вече видяхме, се присъединиха към "старите". Благоразумното течение се усили. Скоро то като че ли взе връх...
Осведомено вече върху истинското настроение на Европа, большинството в комисията се спря на едно умерено решение: да се състави един мемоар,
който да бъде поднесен на представителите на великите сили в Търново, да се изпрати от името на българския народ една депутация до дворовете
и същевременно да се почне строителната работа, за която бе свикано събранието. "Младите", които влизаха в комисията, не се съгласяваха с това
становище на "вишегласието". Свика се тогава едно голямо общо събрание и то одобри взетото решение. Недоволните и след това не се подчиняваха.
Въпросът остана висящ. Критическият момент бе обаче минал...
Правильно ли я понимаю что депутатов, готовых к силовому решению вопроса было меньшинство с самого начала, даже при очевидной неофициальной поддержке России?
Соболезную, что официальная безальтернативная позиция Императора, которая должна была быть вполне ожидаема, подавило и без того не превалирующие радикальные настроения. Думаю что единство и полная свобода болгарских земель была в тот момент в болгарских руках, и болгары не решились. Может быть это и неопытность, но уже были основания надеяться что болгары далеко пойдут:
При все това шампанското не бе, види се, замъглило практическото българско чувство, както личи от последующите думи на същия очевидец:
"Най-много диган и носен на ръце бе английският пратеник, когато всъщност той най-малко симпатии можеше да очаква. Обаче страхът идеше оттам."
С добродушно самодоволство той прибавя: "Това беше политика!!..."
Это они носили на руках представителя страны, посол которой в Царьграде следующим образом обошёлся с болгарской делегацией:
Английският я прие, но само да я изругае.23 Той не й даде даже да се обясни; Щом тя влезе в кабинета му, той почна да хвърля върху българския народ най-цинични обвинения. Английски посланик в Цариград тогава бе Лаярl, авторът на прочутите рапорти, в които той оправдаваше турските власти по въпроса за кланетата. Фанатичен привърженик на целостта на Турция, той считаше Берлинския договор като една катастрофа за английските интереси.