Изключителната роля на Русия във възстановяването на българската държавност през 1878 г.е известна на всяко дете в България. Всяка година около 3-ти март, пък и по други поводи, в най-тържествена обстановка се прославя подвига и саможертвата на руския войник, в столицата и във всеки български град десетки улици носят имена на руски пълководци, дипломати, общественици, повечето от които в самата Русия са полу- или съвсем забравени и само българите си спомнят за тях.(Впрочем, това се отнася и до други страни – кой в Италия е чувал за Вито Позитано, а името Луи Леге, например, едва ли говори нещо на французите.) Страната е осеяна с паметници, костници и мемориали, напомнящи Освободителната война и дори в самият център на София, срещу Народното събрание, величествено стои паметника на Александър ІІ Освободител, издигнат от признателна България. (При положение, че в българската столица никога не е имало и няма НИТО ЕДИН паметник на български владетел.) На този фон е твърде странно, че твърде малко, да не кажа никак, е познат един друг епизод, в който намесата на Русия също е имала решаващо значение. Става дума за независимостта на България, или иначе казано – за нейния суверенитет.
На 22 септември 1908 г. с така наречения Търновски акт е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на българите. До тогава България е само едно васално княжество – забавен факт е например, че в Сръбско-българската война от 1885 г. победител е...Турция! (В качеството си на сюзерен на българското княжество именно тя подписва Букурещкия мирен договор, българския представител само го приподписва.) Англия и Италия остро осъждат Търновския акт, Франция е по-умерена, а Русия го смята за ненавременен и прибързан. Берлин и Виена пък поставят акцента върху положението с Източните железници, българския участък от които е завзет от България и обявен за българска собственост. На 1 октомври 1908 г. на Портата е връчена българска нота с искане тя да признае в тридневен срок Търновския акт; в противен случай ще и бъде обявена война. Двете страни мобилизират, но накрая са принудени да започнат преговори с посредничеството на Великите сили. От българска страна те се водят от Андрей Ляпчев. Турците, подкрепяни от Англия и Франция, искат 429 милиона златни лева обезщетение. Българите предлагат само 51 милиона – на толкова те оценяват преките щети, нанесени на Турция. Постепенно в хода на преговорите България стига до цифрата 82 милиона и упорито не иска да помръдне от нея. Турция пък спада на 120 млн плюс ректификация (корекция на границите) в нейна полза. България не иска и да чуе за промяна в границите и затова турците повишават цената на 125 милиона. На тази точка преговорите замръзват и войната между двете страни изглежда неизбежна. Тогава именно се намесва Русия. Тя предлага да опрости на Турция 125 милиона лева от контрибуцията, която Турция е задължена да изплаща след Руско-турската война от 1877-78 г. България пък следва да изплати на Петербург 82 милиона лева за срок от 75 години. Тази комбинация е приета от всички и утвърдена на 3 март 1909 г. И на 6 април 1909 г., точно преди 97 години, е подписан Протокол за независимостта на България, с което страната се превръща в суверенна държава.
Русия така и не получава цялата сума, уговорена в този протокол. Някъде през 20-те години на миналия век съветското правителство /вече при Сталин/ опрощава цялата неизплатена част от руския държавен заем. Впрочем, вноски по него България, така или иначе, не прави от доста време, още от годините на Първата световна война. Съветите се отказват от своето вземане точно в разгара на свирепия глад, обхванал Европейска Русия – несъмнено най-мащабният глад в цялата история, причинен по вина на човека.