Св. Киприян Цамблак Чудотворец, митрополит Киевски, Литовски

[seascrambler]

Митрополит Московски и на цяла Русия Киприян


Св. Киприан Българин, стенопис от църквата "Св. седмочисленици", XX в., София

На нивата славянска са орали и сеяли много българи. За част от тях е известно почти всичко, а от други в историята са останали само имена.

Един от полузабравените българи е Киприян - митрополит Московски и на цяла Русия. Той е роден в Търново през 1330 година. Произхожда от рода на Григорий Цамблак. Своя път започва в Килифаревския манастир на св. Теодосий Търновски, след това отива в Константинопол, а по-късно - в Света Гора. Като монах в Атон Киприян се отличавал със своя свят начин на живот, за което свидетелствува посланието на св. патриарх Евтимий до инока Киприян - "Еуфимия". Сред монасите на манастирите в Света гора младият българин се прославил със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги.

Това не убегнало от вниманието на константинополския патриарх Филотей, който привлича инока и го прави свое доверено лице - "приближен монах". Патриарх Филотей е един от най-енергичните защитници на идеите на Свети Григорий Палама, провеждащ политика на обединяване на всички православни, прекратяване на междуособиците, постигане на единство сред руската и въобще сред православната църква.

Първото появяване на Киприян в Русия е през 1373 г. в качеството му на патриаршески пратеник. Той е разследвал отношенията на митрополит Алексий със западноруските черкви във връзка с жалбите на литовския княз Олгерд по повод на това, че московският митрополит не посещавал и дори забравял черквите му. По време на това си пребиваване Киприян съумял да вникне в интересите на литовските князе и се пострал да укрепи тяхното доверие към себе си така, че те пожелали да го имат за свой духовен баща.

Стремейки се да задържи Мала Рус в църковно единство с Великата Рус и стараейки се да запази Литва в православното лоно, патриарх Филотей ръкополага на 2 декември 1375 г. Киприян за митрополит Киевски, Руски и Литовски и решава след смъртта на митрополит Алексий Киприян да стане митрополит на цяла Русия.

На 23 май 1381 г., на празника Вознесение Господне, митрополит Киприян е посрещнат в Москва с особена тържественост:"И многу звонению бывшу во вся колоколы и многу народу сшедшуся на сретение его, яко весь град подвижеся.". Скоро обаче, през есента на 1382 г., митрополит Киприян изпада в немилост и е отстранен в Киев. По-спокойни времена за него настъпват в края на 1387 г., когато в Константинопол съборно е определено, че "митрополит Киевски и на цяла Русия ще бъде и ще се нарича кир Киприян, който до края на живота си ще заема този пост". Това решение на патриарх Нил е потвърдено през февруари 1389 г. от неговия приемник патриарх Антоний.

През есента 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва. След 14 години на усилия и премеждия Киприян получава повече, отколкото е желал някога - фактически той обединява под своята власт разделените части на Московската митрополия и до самата си кончина я управлява в качеството си на митрополит на цяла Русия.

В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високия пост в йерархията на Руската православна църква (РПЦ) като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски.

Бидейки любител на книжовни мъдрости, Св. Киприян постоянно преписва и разпространява полезни книги, превежда и редактира по-раншни преводи на светите книги. Особено място в творчеството му заема житието на светеца чудотворец, негов предшественик - митрополит Петър. И в това житие проличава панегиричния стил и похват, характерни за школата на древната българска столица.

Митрополит Киприян умира в лятната си резиденция на 16 септември (стар стил) 1406 г. Четири дни преди смъртта си той продиктувал грамота, като заповядал тя да бъде прочетена на глас при погребението му. В редица летописи към завещанието на Киприян се прилага философско-поетическо произведение за преходността и суетността на земния живот. Неговото дело е оценено от руските учени историци и изследователи.

Митрополит Киприян живее и твори в сложно време на междуособни борби, когато многобройните руски уделни князе с мъка се разделят със своята независимост. В това отношение ролята на митрополит Киприян е огромна. Той допринася много за обединението на руските земи около Московското княжество, защото това е повелята на времето: за да дадат успешен отпор на многобройните вътрешни и външни предизвикателства, руските славяни е трябвало да бъдат единни и сплотени.

Духовният и граждански подвиг на митрополит Киприян не е забравен в Русия. Той е погребан в главния руски храм - в Успенския събор в Кремъл, в югозападното крило на черквата.

Името на светеца Киприян е вписано в православния календар на Руската православна църква и се отбелязва два пъти годишно - на 23 май и 16 септември.

Петър Куцаров






Продължител на делото на св. Патриарх Евтимий
Митрополитът св. Киприян Цамблак – българинът просветител, книжовник, иконописец и деятел на Православната църква в България, Византия и древна Русия, продължител на делото на своя духовен брат св. Патриарх Евтимий Търновски, е малко познат на широката публика в България.

Киприян Цамблак е роден около 1330 г. в Царевград-Търнов и произхожда от болярския род Цамблак. В руската историография и църковна литература често наричат българина влах. В името Цамблак, Цамвлах, Цимивлах, Семивлах се търси етимология за произхода на самата личност и се е наложило мнението, че митрополитите Киприян и Григорий произхождат от побългарен знатен влашки род. В руските източници се прокрадва доскоро мнението, че митрополитът е от сръбски произход, но след публикуване на изследването на архимандрит Амфилохий ("Труды ІІІ археологического сьезда", т. ІІ, Киев, 1878), българският корен на Св. Киприян е доказан и тази грешка е вече изправена.

Знатният болярски род Цамблак е изиграл важна роля в доброто възпитание и просвещение на младия юноша. Повлиян от извънредно високия духовен авторитет на преподобния Теодосий Търновски, Киприян постъпва в неговата школа – Кефаларевския (Килифарския) манастир.

"... Теодосий (...) привличаше като магнит много други от различни места и тази чудна планина се изпълни с много монаси ..." (житие на Св. преподобний Теодосий Търновски). Тук той се запознава с учението на исихазма, доразвива духовната си култура и придобива знания за борбата с ересите. В школата на Теодосий той общува със своите духовни събратя, сред които са ученият монах Дионисий Дивни и бъдещият духовен водач на българския народ – Св. Евтимий Патриарх български.

Това сътрудничество продължава и по-късно, когато поради зачестилите нападения върху обителта, школата е преместена в манастира "Св. Троица", създаден с помощта на цар Иван Александър. Когато през 1363 г. Теодосий Търновски решава да посети своя събрат от манастира в Парория (Странджа), също ученик на Св. Григорий Синаит – Цариградския патриарх Калист І, той взема със себе си четирима от най-добрите си ученици. Сред тях са Евтимий и неговият духовен брат Киприян. След смъртта на Теодосий (27 ноември 1363 г.) в манастира "Св. Мамант", той придружава Евтимий в Студийския манастир и по-късно се установява в Светогорската обител "Св. Павел". С праведния и свят начин на живот – познаване на свещените книги и писания, образованост и любознателност монахът Киприян се прочува сред братята в Светогорските манастири. За живота му черпим сведения от посланието "Еуфимия" на св. Патриарх Евтимий до инока Киприян.

В манастира способният монах задълбочава знанията си върху учението на Григорий Палама и прави първите си опити в иконографията. Всички тези изключителни качества са забелязани от патриарх Филотей Кокинос, заемащ Константинополската патриаршеска катедра през 1354-1355 г. и 1362-1376 г. Той привлича Киприян в Константинопол и го прави свое специално доверено лице – "приближен инок".

Да припомним факта, че Константинополската патриаршия в тези години е радетел за единството на православната църква във всички територии, държави и княжества, населени с православни и спомага за завоюване на нови територии на православната религия. Нейната ръководна роля, влияние и подпомагане на поместните църкви с книжнина и специалисти продължава и след падането на Константинопол под турска власт. Тя не е завладяна от по-късно родената "Мегали идея", за което свидетелства факта, че патриарси в Кнстантинопол са избирани и от средата на славянското население.






През втората половина на ХІV в. в земите на древна Русия се забелязва засилване на католическото влияние в Полша и Литва, и борбата на литовците срещу кръстоносците; раздробеност поради хунските нахлувания и княжески междуособици. Поради издигане ръководната роля на Московското княжество и обособяване на самостоятелна Московска митрополия с претенции за първенство на православната вяра в руските земи, се поражда конфликт с Киев, т. е. единството на Велика Рус и Мала Рус е застрашено. Митрополитът на Киев и цяла Русия с местоположение в Москва Алексий (Бяконт) (1354-1378) занемарявя посещенията и задълженията си към западноруските земи, подложени на интервенция от католическата църква. Поради тези причини великият киевско-литовски княз Олгерт (1341-1377) се жалва за това на Патриарх Филотей. За това спомага и обстоятелството, че след смъртта на митрополит Роман (1354-1361), Литва загубва главата на своята православна църква. През 1371 г. той написва официално писмо за помощ до Константинополския патриарх, в което описва горепосочените факти и едновременно с това замесва в злоупотреби Московския митрополит Алексий. На загрижения цариградски архийерей му трябвал добре обучен в църковните дела човек, който да разследва и изправи зародилата се ситуация. Като човек с богословска подготовка, образован, владеещ гръцки и старобългарски език – употребявян в днешните територии на България, Македония, Тракия, Сърбия, Влашко и Молдова и близостта до старославянския език на народите, населяващи древна Рус, Киприян се явявал идеалния човек за тази мисия.

През 1373 г. апокрисарий Киприян пристига в Русия в качеството си на патриаршески пратеник. През време на престоя си той се запознава с проблемите на Киевско-Литовското княжество, а благодарение на личните си качества на високоерудиран християнин и човек, той се сближава с княз Олгерд и сина му княз Владимир, като успешно решава поверената му мисия. Впечатлен от него, княз Владимир Олгертович пожелава да го има за свой духовен баща и моли Цариградския патриарх да го постави на митрополитския престол в Киев. Отчитайки заслугите му в повереното пратеничество и стремежа да запази православието и единството на славянските земи в източна Европа, патриархът удовлетворява молбата.

На 2 декември 1375 г. патриарх Филотей ръкополага Киприян за митрополит Киевско-Литовски с тенденция, след смъртта на Московския митрополит Алексий, той да заеме митрополитския престол в Москва и да оглави църквата на цяла Рус. Прозорливата обединителна политика на Константинополския патриарх за славяните в древна Русия се осъществява с назначаването на новия църковен глава.

За да осветлим най-добре живота и работата на новия митрополит и тежките задачи и борби, които предстоят да преодолее на митрополитската катедра в Киев и Москва, трябва да знаем добре обществено-политическата, историческа и духовна обстановка и събития по това време. В официалните исторически летописи Св. Киприян е глава на Руската църква от 1375-1406 г. Но тук искам да отворя една скоба: Киприян Цамблак е митрополит на православната Киевско-Литовска църква с център Киев от 1375-1406 г., а духовен глава на Московското княжество и митрополит на цяла Русия е в периода 1380 – 1382 г. и 1389 – 1406 г. Защо е така?! Да проследим събитията.


След завземането на Киевска Рус от Литовския княз Гедимин (1316 – 1341), той установява опекунство над властта в Киев. Въпреки опитите на католическата и в частност на православната църква за покръстването му, той си остава езичник. Животът на литовските князе и техните наследници, приели православието преминава в непрекъснати борби с Тевтонския орден, Полското княжество, прибалтийските и руски княжества. Често тези битки са между роднини – братя и братовчеди; например княз Кейстут има 7 сина, а неговият брат великият княз Олгерд оставя 12 наследника. На юг владенията на Олгерд се разширяват с присъединяването около 1360 г. на Брянското, Северското и Черниговското княжества. През 1362 г. Подолската земя е присъединена към Литва след победите на великия княз Олгерд над трима татарски ханове в битката при река Сините води. След Подолието е присъединена напълно Киевската земя, като Олгерд измества от престола киевския княз Фьодор, подчинен на "Златната Орда" и предава Киев в ръцете на своя син княз Владимир (1362 г.). Олгерд отправя своите сили срещу руските земи, стараейки се да утвърди своето влияние в Новгород и Псков. Това му се отдава само отчасти, вследствие съперничеството на Москва, но смоленският княз се намира в пряка зависимост от Олгерд, независимо от походите на русите през 1368 и 1375 г. срещу Смоленск. За завземането на Волынската земя княз Олгерд води упорити битки с Полша, завършващи с мир през 1377 г. Земите Берестийска, Владимирска и Луцка преминават към Литва, а Холмска и Белзската – към Полша. Пез 1377 г. великият Киевско-Литовски княз Олгерд умира.

По това време сред руските княжества се издига Московското начело с княз Семьон Иванович, с което великият литовски княз Олгерт се намира в мирни отношения. През 1363 г. в подчинени на новата сила – Московското княжество са Ростов, Суздал, Нижни Новгород. В 1364 г. са издигнати каменните стени на Москва – Кремль и тя става трудно достъпна за завоевателите. При княз Дмитрий Иванович (1350 – 1389) се появава разрив между московското и литовското княжества заради Твер, където за престола спорят кащинският княз Василий Михайлович и неговият племенник княз Всеволод Ал. Хомски. Москва поддържа първия, а Литва – втория. Олгерд извършва няколко похода в московските владения през 1368, 1370 и 1372 г., но те са неуспешни и след тях литовският княз згубва влиянието си над Твер.


През втората половина на ХІV в. в хунско-татарските племена на Златната Орда започват значителни раздори и упадък. За 20 години от 1359 до 1380 г. в нейното управление се сменят 25 хана. В 1378 г. княз Дмитрий разбива татарите на хан Мурза на бреговете на р. Родна, а упадъкът завършва със знаменитата Куликовска битка през 1380 г. В нея обединените руски войски на княз Дмитрий разгромяват пълчищата на хан Мамай и за тази победа князът получава всеруско признание и обич, става велик княз и приема титлата Донски. Спирам се подробно на по-горните събития, които изиграват решителна роля за издигане на Москва при новия велик княз Дмитрий Донски и са съдбоносни за живота на митрополит Киприян. От очерталата се обстановка виждаме, че новият митрополит на Киевска Рус и бъдещ на цяла Русия пристига в Киев по покана от литовския велик княз Олгерд – върл съперник и противник на Москва и нейния княз с поддръжката на Константинополския патриарх. Тук Киприян става духовен баща на сина му княз Владимир Олгердович. По това време в Москва е седалището на митрополит Алексий, който до пристигането на българина носи титлата Киевски, Литовски и на цяла Русия.

След ръкополагането на новия митрополит в Киев, фактически за стария московски митрополит Алексей остава ръководството само на земите на Московското княжество. Той е духовният баща на бъдещия велик княз Дмитрий Донски. Поради съперничесвото между двамата князе и техните духовни учители след смъртта на Алексий през 1378 г., Московският княз, който иска да държи и духовната власт в свои ръце не изпълнява клаузата в договора с патриарх Филотей за поставянето на митрополит Киприян начело на Московската катедра. Той избира за този пост своя любимец – придворния свещеник Митяй (Михаил).

След низвегването, митрополит Киприян предприема пътуване по суша до Константинополския Патриарх, който да разреши възникналия православен скандал. Прекосявайки българските земи, той посещава родния Търновград през 1379 г., посрещнат сърдечно от Патриарх Евтимий – срещата е вълнуващо описана от Григорий Цамблак.

След сложна църковно-дипломатическа борба през 1380 г., правата му като глава на Руската църква са узаконени и митрополит Киприян се завръща в Киев. Междувременно протежето на великия княз, заемащо митрополитската московска катедра Митяй-Михаил (1378-1379) умира внезапно в 1379 г. и митрополитският престол е свободен. На 23 май (ст. стил) 1381 г. на празника Възнесение Господне митрополит Киприян е посрещнат тържествено със звън на камбани от народа на Москва и висшето духовенство. Поради водената независима политика от централната власт, която отстоява до край, той е набеден в предателство и съдружие с литовските князе от Дмитрий Донски – прогонен от Москва през 1382 г. се завръща в Киев.

След низвергването му борбата за митрополитския престол в Москва се изостря, като решителна роля в нея играят князете на литовското и московското княжества – Дмитрий Донски и Владимир Олгертович. За московски митрополит с благословията на Константинопол е избран гръка Пимен (1382-1385), който не е посрещнат добре от народа, местното духовенство и княза, получавайки сана чрез измама. Под давление на Дмитрий Донски и благословията на популярният светец Сергей Радонежки, за московски митрополит по-късно е наложен суздалският архиепископ Дионисий (1384-1385), който заминава в Цариград да получи патриаршеска благословия. На връщане от там той преминава през земите на Киевска Рус, където е задържан от литовският княз Владимир Олгертович през 1384 г. По сведение на полските историци, самозванецът според княза е разпитван, защо иска да бъде Московски митрополит, след като законен глава на руската църква е митрополит Киприян. Отстоявайки правата на българина, князът изпраща Дионисий на заточение и той умира там в 1386 г. Заради това за митрополит в Москва е възвърнат Пимен.

През годините на тези метежни събития Киприян се явява отново в Цариград при Патриарх Ниил (1380-1388) на патриаршески съд, където правата му за митрополитския престол в Москва са потвърдени.

В края на 1387 г. по време на Константинополския събор е решено, че "митрополит Киевско-Литовски и на цяла Русия ще бъде и ще се нарича кир Киприян, който до края на живота си ще заема този пост". Това законно право той получава едва след смъртта на великия княз Дмитрий Донски през 1389 г. Есента на 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва посрещнат от духовенството и новия княз Василий Дмитриевич (1389-1425).

Управлявайки йерархиите в две различни държави митрополит Киприян съумява да съхрани единството на руската земя и църква. Когато през 1395 г. хан Тамерлан (Тимур) напада руските земи, митрополитът също като своя събрат св. Патриарх Евтимий организира и повдига самочувствието – духа на населението и войните, защитаващи града.

Той организира на 26 август посрещане извън града на чудотворната икона от гр. Владимир "Владимирската Св. Богородица" – закрилницата на руския народ, която след това е внесена в Москва. "Като слънчева заря" (според руския летопис) огрява светинята руската земя и разколебаният хан оттегля войските си. Заради това знамение на иконата, държана от митрополита, той е почитан от руския народ преживе като чудотворец.

На това свещено място със съдействието на Киприян е основан през 1397 г. Сретенският манастир и всяка година на 26 август с литийно шествие иконата се изнася от Сретенската обител и се внася в Успенския събор. Преживял тежко превземането на своето отечество България от турците, Киевският и на цяла Русия митрополит Киприян Цамблак завършва земния си път на 16 септември (ст. стил) 1406 г. в лятната си резиденция, разположена на Трехсветская горка в Москва. Над гроба му прочувствено слово държи неговият племенник и ученик Григорий Цамблак, който по-късно е ръкоположен за митрополит Киевски (1415-1420) с катедра в Новгород. В своето "Похвално слово за Киприян" той се обръща към руския народ с думите: "Нашето Отечество го роди, а вам Бог дари... ...Отче Киприяне, наистина ти си светило (слънце) за руската земя". Надгробното слово на Григорий Цамблак (препис на творбата от ХVІ в.), посветено на митрополит Киприян е напечатано в "Чтениях Общества истории и древностей российских" (1872 г., кн. 1). Погребан е в съборната черква "Св. Богородица" близо до основания от него храм "Три светители", като службата се води от епископите Григорий Ростовски, Митрофан Суждалски, Ларион Коломенски в съслужение на епископи, архимандрити и свещеници, в присъствие на многохилядно множество.

В историята на руската църква и държава митрополит Киприян заема важно място. Като образован духовен пастир на Древна Русия той се отличава със своята скромност и святост в начина си на живот. Съвременниците му го наричат мъжът с "разум за божествено изпълнение, носител на всякакво целомъдрие и велик книжовник". Той запазва единството на църква и народ и продължава езиковата реформа на св. Патриарх Евтимий на местна почва, като заменя стария студийски църковен устав на Теодор Студит и приспособява богослужебната литература към изискванията на по-новия йерусалимски.

Обичайки безмълвието, митрополит Киприян често се усамотява в своето извънградско село Голенищево и там на спокойствие, сред тишината се отдава на размишление, четене и тълкуване на словото Божие и собственоръчно писане на книги. Под перото му излизат псалтири (Ръкопис в Московска духовна академия), служебници, требници, химни, литературни статии – в повечето случаи преводни. Св. Киприян се отнася ревностно към църковното богослужение, сам превежда от гръцки, а една молитва – съчинява сам. Служебника и Требника са преведени от него и отчасти приспособени за руската богослужебна практика. Литературните му трудове са девет послания и грамоти от юридически характер и четири послания от исторически характер. Митрополитът познава много добре църковните канони, за което свидетелстват неговите послания и грамоти с юридическо съдържание. По-значими са: послание към игумен Афанасий; послание към псковското духовенство с наставления за служебната практика; поучения към новгородското духовенство за черковната служба; изправяне трудовете на патриарх Никон в духа на богослужебните порядки на ХІV-ХV в. Изучаването на последните произведения на Св. Киприян, имат важно значение за разясняване на разногласията, възникнали при изправяне на книгите на патриарха и дават нова светлина за църковните отношения въведени при Никон. Духовното му завещание написано четири дни преди смъртта е филосовско-поетически труд за преходността и суетата на земния живот.* Най-значителното произведение на Киприян е Пространното житие на митрополит Св. Петър Волынянин (Ратенский) – Киевски и Галицки митрополит (1308-1321) и първият Московски и на цяла Русия (1321-1326). То е написано в знак на благодарност към светеца, в чест на изцелението на Киприян от болест, която преодолява и избавлението му от преживяните беди, съпътстващи неговия живот. Голяма е заслугата му като църковен историк, защото той пръв събира канонически статии за руските светци и князе.

Митрополитът е известен не само с грижите си за духовните нужди на паството си, но и с критиките си към безчинствата на отделни владици върху миряните по места; т. е. забогатяването им, за сметка на бедните християни. Духовният отец на народа Киприян проповядва любов към паството и непримиримост към епископските своеволия в епархиите. Той се старае непрекъснато да учи народа да има страх от Господа и със своите умни и одушевени наставления се харесва на всички. Киприян работи за "утвърждаване на православните в благочестие". Участник е в събора осъждащ патриарх Макарий и е личността, която обръща в православни трима хунски вождове.

Митрополит Киприян е известен радетел за преговори с католическата църква и за свикване на църковен събор по този повод, но диалогът да е на принципна основа. Известно е сътрудничеството и уважението на най-големия светец по това време в Русия Сергий Радонежки към Киприян. Поради зачестилото нахлуване на ереси в земите на древна Русия, митрополит Киприян се опитва да свика църковен събор, за да бъдат те заклеймени по подобие на Търновския събор против богомилите, но това му начинание не се сбъдва. Съдейства за възстановяване дейността на разграбената от хунските нашествия Киевско-Печорска обител. По негово време и със съдействието му са създадени Сретенският (1397 г.) и Савино-Старожевския (рус. – Савинно-Сторожевкий монастырь) (1404-1405 г.) манастири, изградени са нови храмове, подпомогнати са много обители. Киприян лично спомага за съграждане на черквата "Св. Три светители" и Катедралния (съборен) храм в Савино-Старожевската обител "Рождество Богородично" в Москва.

По времето на Киприян Цамблак в манастирите на Новгородска, Псковска и Суздалско-Владимирска области се оформят известните иконописни школи – Новгородска, Строгановска и Московска. Митрополитът е радетел на иконописта – сам рисува икони и според последните изследвания (Бетин Л.В. – Митрополит Киприян и Теофан Грек, 1976 г.), подкрепя дейността на известните зографи, творили в древна Рус по това време – Теофан Грек (ок. 1340-след 1405) и Андрей Рубльов (1360/70-1427/30). Предполага се, че познанството му с Теофан Грек датира от по-рано, по време на престоя му на Св. Гора. Изследователите смятат, че мистицизмът и предопределението на съдбата – теми от края на ХІV и нач. на ХV в. в творчеството на Рубльов, са повлияни от личното познанство с митрополита. Според последните изследвания се предполага, че Естахологията (края на света) и сцените, рисувани от Рубльов по темата "Времето на Страшния съд", са повлияни от учението на исихазма, на което митрополитът е следовник. В тези сцени образът на жената често е олицетворение на съблазънта и оръдие на дявола. Може би в Страшния съд, рисуван от Рубльов, той се ръководи от известната мисъл на Всерусийския митрополит: "Жената – това е инструмента, който дяволът използва, за да завладее нашата душа".

Образът на Св. Киприян Цамблак, митрополит на цяла Русия – чудотворец, е застъпен сериозно в руската иконография. Известни са следните икони: Волоколамска икона на Св. Богородица с всерусийските митрополити Киприян и Геронтий от ХVІІ в., Митрополит Киприян в нозете на Христос Вседержител на трон, Митрополит Киприян – ХІХ в.

В България, популярност е получил образът на Св. Киприян, митрополит Киевски и Московски – стенопис от ХХ в. в черквата "Св. Седмочисленици" в гр. София.

Духовният и граждански подвиг на митрополит Киприян за запазване вярата и цялостта на народите на Древна Русия, както и издигането на Московското княжество като обединителен център в края на ХІV в. не са забравени. За своите заслуги българинът – Киевски, Московски и на цяла Русия митрополит Киприян Цамблак е канонизиран официално от Руската църква за светец и чудотоворец през 1472 г. Светите му мощи са пренесени в Патриаршеската катедрала на Москва – Успенския събор в Кремъл, положени са в мраморен саркофаг и се намират в югозападното крило на храма. Вярващите и богомолците, които и днес посещават катедралата вярват в чудодейната сила на неговите тленни останки. Всяка година на 29 септември (16-ст. стил) се почита деня в памет на Св. Киприян чудотворец, митрополит Киевски и Московски и на цяла Русия, като в службата се изпълнява тропарът, специално посветен на него.*

През 2005 г. Светейшият Патриарх на Руската православна църква Алексий ІІ извърши Божествена св. Литургия в съслужение с висшия клир в Успенския събор в памет на великия българин.


* Ето как описва древния "Владимирски летописец" четенето на духовното завещание на митрополит Киприян над неговия гроб.


"И преже преставления своего за 4 дни написа грамоту незнаему страннолепну, акы образ прошениа, рекше всех благословляя и прощаа и от всех благословлениа и пропрощениа требуя и всем же мир; се же конечнаго ради любомудрия. Се же заповеда епископом: егда мя влагаа во гроб и тогда прочтите сию грамоту вслух всем людем, и еже и бысть. Се же сътвори Григорей епископ Ростовский и прочте ю велегласно и у (л. 216) слышана быст всему народу, егда чтуще ей и многим на слезы подвижася, а преже сего такова грамота не бивала."(Академия на науките на СССР – Институт по история, Документи, Русия (ХVІ в.), 1520-1540, Владимирски летописец)

Валентин Д. Миновски, магистър по история







Българският дух в руското православие





Митрополит Киприан - фрагмент от иконата "Спас на престоле с припадающим Киприаном", XII в.
"Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за ония забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век - общочовешките идеи... Църковнославянският език, пренесен в Русия от България не само чрез книгите, но и устно - чрез богослужението, веднага става в Русия своеобразен индикатор на духовните ценности. България даде на източните славяни висшия слой на езика, "полюса на духовността"..."
Акад. Дмитрий С. Лихачов




Д-р Горан Благоев, БНТ

Покръстването на българите и спасяването на старобългарската писменост, създадена от светите Кирил и Методий и доразвита от техния ученик св. Климент Охридски, се оказва акт, който надхвърля политическите амбиции на княз Борис да издигне държавата като равноправен субект на Европейския югоизток. Създадената от България християнска култура спомага за приобщаването и утвърждаването на южните и на източните славяни към православната цивилизация. Един от големите български приноси в това отношение е християнизирането на Киевска Русия.

Древноруската Йоакимовска летопис разказва, че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите. Сред руските хуманитаристи тази теза има както привърженици, така и противници. Актът е извършен през 988 г. - повече от един век, след като България става християнска държава. В ръкописа четем още, че "българският цар Симеон изпратил в Русия учени йереи (свещеници) и книги". Вероятно става въпрос за мисия на български духовници, благословена лично от българския владетел. Тя е осъществена или по времето на великия киевски княз Олег, с когото се предполага, че цар Симеон е сключил някакъв военнополитически съюз, или при неговия син Игор. Но и в двата случая тази православна мисия предхожда най-малко с половин век покръстването на Киевска Русия.

Показателен е и фактът, че духовният наставник на Игоревата съпруга - Св. княгиня Олга, първата жена-християнка от руската династия - е презвитер Григорий, българин по народност. Вероятно той е изиграл важна роля за популяризиране на християнството във великоруския княжески двор. Затова подсказва и неприязънта, с която го "удостоили" византийските власти, когато Григорий посетил Константинопол през 957 г. като член на делегацията, водена от княгиня Олга.

Самата Олга не успяла да утвърди християнството в Русия - синът й Светослав гледал с пренебрежение на Христовата вяра. Но колкото и да е абсурдно, походите, които той предприел към България и които в известна степен допринесли за отслабването и завладяването й от Византия, дали силен тласък за проникването и разпространението на православието и старобългарската литература в руска среда. Ето защо актът на Светославовия син Владимир през 988 г. е логичен резултат от близо едновековното проникване на разбираемата за русите старобългарска писменост и свързаната с нея православна духовност.

Любопитен факт е, че езическа Русия била обект на духовно влияние не само от страна на православна Дунавска България. Интерес към русите, които още не са познавали единобожието, проявявала и мюсюлманската Волжко-Камска България (основана от Аспаруховия брат Кубер). През 986-та, две години преди покръстването, в Киев идват мисионери-българи, изповядващи мюсюлманската вяра. Те предлагат на княз Владимир да приеме исляма. Така за кратко Киевска Русия изпитва влиянието на българите от две страни - от югозапад и от североизток.

След покръстването Владимир на свой ред решава да разпространи християнството във Волжко-Камска България. Тази мисия при волжките българи той възлага на "философа" Марко Македонянин. Прозвището му показва, че вероятно става дума за български духовник от западните предели на Балканите. Тъй като ислямът вече имал силни позиции във Волжко-Камска България, мисията на Владимировите пратеници била неуспешна. Но според летописите в същата година на пратеничеството в Киев били кръстени "четирима князе български". Те вероятно са принадлежали към аристокрацията на волжка България, но имената им не са запазени. Така православието, дадено на Киевска Русия от Дунавска България, станало достояние и за някои от волжките българи, които са братовчеди на българите от Балканския полуостров.

Преди да приеме християнството, Владимир естествено живеел според езическите руски обичаи, които му позволявали да има повече от една съпруга. Една от тях била българска княгиня. Житието на бъдещия княз-покръстител разказва, че тази българка с благороднически произход имала също толкова важно значение за разпространението на православието в Киевска Русия, каквото има и нейният съпруг. Тя родила на Владимир двама синове, които станали негови любимци - Борис и Глеб, които при кръщението си били наречени Роман и Давид. Тези имена са характерни за Преславско-охридската традиция в именуването на нашата аристокрация: по това време България е управлявана от цар Роман, а Давид е един от комитопулите, оглавили съпротивата срещу Византия. Не е изключено кръщелните имена на Владимировите синове да са още един аргумент, подкрепящ българския произход на майка им. Впоследствие Борис (Роман) и Глеб (Давид) станават първите светци и мъченици на Руската църква.



Св. Михаил Българин и св. Киприян Българин
Владимировото житие разказва, че българската му съпруга дошла в Киев със своя личен свещеник Михаил, който бил духовният й наставник. Името на този свещеник съвпада с името на първия Киевски и Всерусийски митрополит. Според житието на св. княз Владимир, при покръстването на Русия свещеник Михаил бил изпратен в Константинопол (център на източноправославната йерархия), за да бъде ръкоположен за епископ. По-достоверни обаче са данните от Йоакимовската летопис, според която Владимир се обърнал към Константинополския император и патриарха, да му изпратят "митрополит Михаил, мъж изключително учен и богобоязлив, същински българин, с четирима епископи и много йереи, дякони и псалтове от славяните (българите)... По съвет на Владимир митрополитът постави епископите в градовете: Ростов, Новгород, Владимир, Белгород." Така първият духовен глава на Руската църква и първите руски епископи са българи по народност.

Митрополит Михаил Болгарин е бил или архиерей на служба към Константинополската патриаршия, или митрополит от източните епархии на Българската патриаршия, които по това време вече са били завладени от византийците. Вероятно този велик българин, светителствал в Киев някъде до края на Х в., е въвел сред новопокръстения руски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Така се осъществява първото южнославянско влияние в руската култура, което е по-правилно да се нарича българско.

Михаил Болгарин е първият от осемте български архиереи, които в различни периоди от време оглавяват престола на великоруските митрополити или заемат други митрополитски катедри в Русия.

Най-известният от тях е св. Киприян Българин - роден в Търново през първата половина на ХIV в., произхождащ от известния болярски род Цамблаковци, ученик на св. Теодосий Търновски и духовен брат на Св. Патриарх Евтимий.

През 1373 г. Константинополският патриарх Филотей, който имал дългогодишно приятелство с Киприян, го изпраща с мисия в руските земи. Българският духовник трябвало да помири Московското княжество и Литовската държава, чийто конфликт застрашавал единството на Руската църква. Литовските князе недоволствали, че духовният глава на Русия - Великоруският митрополит, поддържал само московския княз и не посещавал западноруските земи. Съществувала опасност тези райони да приемат католицизма. През 1375 г. Киприян бил ръкоположен за Киевско-литовски митрополит и станал духовен баща на литовския княз Олгерд. Той установил и тесни духовни връзки с живелия по това време Сергий Радонежки, един от най-почитаните руски светци. Московският княз Дмитрий Донски обаче отказвал да приеме Киприян за духовен глава на Русия и го прогонил от своите владения, подлагайки го на унижения и малтретиране. Едва една година след смъртта на Дмитрий Донски - през март 1390 г., Киприян бил посрещнат тържествено в Москва като Всерусийски митрополит. По време на своето светителстване той успял да обедини в духовно отношение руските земи и да издигне авторитета на Московското княжество.

Киприян Българин активизира колонизирането на Руския север с православни манастири. Той основава и най-стария запазен московски манастир - Савино-Стожеровския. Въвел в руска среда Патриарх-Евтимиевата правописна реформа, преодолял опитите на западноруските земи да приемат католицизма и станал свидетел на трагичния край на родната му България, Киприян бил радетел за изглаждане на отношенията между православния Изток и католическия Запад. След падането на Търново под османска власт той искал да се свика Вселенски събор, който да провъзгласи обединението на всички християни срещу османските завоеватели. Но това така и не станало - Киприян починал 9 години след завладяването на българската столица, негов роден град. С много почести бил погребан в Успенския събор в Кремъл, където почиват главите на Руската църква. През 1472 г. е канонизиран за светец.

Със своята книжовна дейност св. Киприян Българин изградил истински духовен мост между българската и руската православна култура. Десетилетие след смъртта му престола на великоруските митрополити заел неговият племенник - Григорий Цамблак, който написал за своя чичо, обръщайки се към руския народ:

"Него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте; ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме, и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни!"

Имената на Киприян и Григорий Цамблак са свързани с времето на второто българско влияние в руската култура. След тях на руска земя светлината на българското православие разпалват Григорий Болгарин (ср. на ХV в.); Киевско-Литовския митрополит Йосиф Болгаринович (кр. на ХV в.); Нектарий Велешки, митрополит на Велес и архиепископ на Охрид до кр. на ХVI в., принуден да търси спасение от турците в Русия и ръкоположен за архиепископ на Вологда в началото на ХVII в. В началото на XVIII в. един от последните Охридски архиепископи Филотей също намира убежище в руската земя и е ръкоположен за епископ на Смоленск. Междувременно от средата на ХV в. започва и обратният процес - облагородена и укрепвана от високите постижения на средновековната българска православна култура, Руската църква започва да изпраща средства и книжнина към поробените християни на Балканите...